Сега повече от всякога общността с увреждания се бори за равенство. Въпреки че на някои тази мисъл мое да се стори нелепа, това е тъжната истина.
„Но вие имате закони за тези неща“, е най-честото опровержение. Законът за американците с увреждания (ADA) е на почти 30 години – така че да, има закони, но те са архаични и все още твърде често се пренебрегват. Въпреки че трябва да се направи преглед на законите за достъпност, това не е основният акцент в тази част.
Общността с увреждания би могла да има утопични закони, що се отнася до достъпността и това не би се справило с корена на проблема. „Какво повече бихте могли да искате?“ е често срещаният рефрен. Да постигнеш най-малкия минимум и след това да очакваш хората с увреждания да са благодарни, е възможно най-добрият механизъм. Вярвам, че докато не се промени начина на мислене по отношение на общността с увреждания, достъпността, такава, каквато я знаем, ще си остане в застой.
Постоянната маргинализация на вече маргинализирана група е една от най-големите пречки, когато става въпрос за равенство. Независимо дали живеете в Съединените щати, Обединеното кралство или където и да е другаде по света, като сте многократно пренебрегвани и основни права ви биват отказвани, може да се появява ежедневно, когато сте деактивирани. На хората с увреждания често се говори с пренебрежение, игнорират се, омаловажават се, отказва им се достъпно място за паркиране и други. На децата и възрастните се крещи, често биват наричани „източване на обществото“. Някои потребители на инвалидни колички са подложени на словесна злоупотреба от шофьори, че са на пътя, когато няма тротоари.
Равното третиране често е погрешно разбирано като специално третиране. Ако е необходимо нещо като рампа, която да позволява същия достъп като стълбите, как това е специално третиране? Инвалидността на човек не е неудобство на някой друг. Това предварително създадено понятие се дължи отчасти на структурата на обществото. Ако сте образован възрастен човек с увреждане в Съединените щати, трябва да вземете решение. Можете или да останете вкъщи и да получите чек от правителството, или можете да загубите това право и да излезете сред работната сила. Изглежда просто решение, нали? Но не е.
Средствата, които възрастните хора с увреждания получават, почти не покриват неща като наем и комунални услуги. Така че, ако има толкова много образовани възрастни хора с увреждания, защо те не работят? Основната причина е, че много фирми просто не искат да наемат хората с увреждания. Често пъти те се разглеждат като отговорност.
Да предположим, че въпреки тези шансове, те все пак биват наети. След това те се сблъскват с факта, че, като служителите с увреждания, правят средно по-малко от колегите си без увреждания. Как е възможно това? В Съединените щати е законно да се плащат на служители с увреждания по-малко от минималната заплата и дори организации като Goodwill, които трябва да помагат на работниците с увреждания, често плащат стотинки на час. Дори и да ни се изплаща поне минимална заплата, все още има разлика в заплатите и е по-малко вероятно да получаваме заплати или повишения. Сякаш се очаква да сме благодарни за всяка троха, която ни се подхвърли по пътя.
Ако се постигне печеливша заетост и равно заплащане, има още един проблем. Здравеопазване. Да, това е проблем за повечето. Никой не обсъжда това. Въпреки това, след като човек с увреждания работи, през повечето време (има изключения), той губи всякаква държавна помощ. Това включва достъп до Medicaid и/или Medicare. Липсата на покритие може да означава, че няма лекарства, няма лични асистенти, които да помогнат за къпане и обличане, нямат достъп до устройства за мобилност и много други. Това може да доведе до животозастрашаваща ситуация. Частната застраховка често не покрива необходимото оборудване и услуги за хора с увреждания.
Често ме питат: „Защо хората смятат, че е добре да се отнасяме с вас и другите с такава липса на уважение?” Моят отговор е: „Защото смятат, че ние нямаме значение.”
Имаме значение обаче. Ние сме напълно равни с вас, независимо дали това ви харесва или не. Време е да бъдем третирани като такива.
Мери Фашик
Превод – Нина Жишева