Казвам се Катрин Маршал и съм на 25 години. Имам атаксия-телеангиектазия (A-T), неврологично разстройство, което засяга баланса и координацията ми.
Всеки от време на време се разочарова, но ако научите, че имате увреждащо състояние, това има голямо влияние върху живота ви. Преди да ми бъде поставена диагнозата A-T, бях активно, излизащо дете, правещо нормалните неща, които децата правят. По време на моето ученическо начало започнах да проявявам голям интерес към гимнастиката, където спечелих три сертификата и спечелих бронзов медал в училищно състезание. Балансът ми обаче започна да се влошава и започнах да имам проблеми с координацията си и в крайна сметка ми беше поставена диагноза A-T. Бях съкрушена от тази прогноза, тъй като това означаваше, че трябваше да се откажа от любовта си към гимнастиката. Сега съм член на младежка танцова компания, наречена „Кандо II“ за хора с увреждания и без увреждания, което компенсира отказването от гимнастиката.
Всеки, който се опитва да си намери работа, среща известни трудности, но според моя опит, за човек с увреждане това е дълъг и разочароващ процес. Завърших Националния специализиран колеж на лорд-кмета Трелоар, реших, че няма да имам проблеми с намирането на работа, тъй като преминах напредналото ниво в здравеопазването и социалните грижи с отличие, но надеждите ми скоро претърпяха провал. Срещах се с няколко човека, които бяха назначени да помагат на хората с увреждания да си намерят работа, но те не направиха нищо. Обезсърчително е да мисля, че съм работила усилено в колежа, а нямам никакви шансове. Често съм си мислила, че ако нямах увреждане, вероятно щях да бъда наета и нямаше да бъда в тази ситуация, в каквато съм сега.
Животът с увреждания има своите възходи и падения, но той е същият и за другите хора. Много хора имат способността да правят това, което искат, когато им харесва, но да имаш увреждане, може да има своите ограничения. Понякога съм много разочарована от това, че не мога да правя неща, които другите хора приемат за даденост, като ходене без помощ или планиране на пътуване. Понякога си мисля, че трябва да съм благодарна за това, което мога да направя, защото може да съм много по-зле; поне все още мога да ходя малко и да правя някои неща за себе си. Харесвам обаче собствената си независимост и ми се струва разочароващо, когато трябва да разчитам на другите. Наличието на увреждане също се отрази на социалния ми живот. Нямам приятели на моята възраст, които са готови да отделят време за мен и да ме извеждат. Това понякога ме съсипва, но просто трябва да се възползвам от нещата и да „преброя благословиите си“. Продължавам да се занимавам с доброволна работа два пъти седмично, пазаруване и ходене на фитнес. Била съм и на почивки в чужбина и във Великобритания.
Всички хора са различни, така че защо някои толкова се взират в мен? Дали заради любопитство или невежество? Според моя опит обикновено е второто и откривам, че момичетата са по-лоши от момчетата. Хората, които ме зяпат, ме карат да се чувствам незначителна и се притеснявам, но осъзнавам, че го правят, защото ме възприемат като различна от тях. Често отдавам това на липса на знания и разбиране. Колкото повече хората се взират, толкова повече се притеснявам и това от своя страна ме кара да се чувствам още по-различно. Откривам, че хората, които самите са с увреждания или имат роднини с увреждания, ме разбират повече и затова ме приемат такава, каквато съм.
Превод – Нина Жишева