Независимият живот за хората с увреждания е като свободата за всеки човек. Свободата в ежедневието да избира кога да стане от леглото си, кога и какво да закуси, кога да излезе и накъде да хване… Свободата да избира къде и с кого да живее, с кого да се сприятелява, с кого да поддържа интимни връзки… Така, свободата има много измерения, но значението й е само едно – лична независимост за вземане на решения, а не самостоятелност за правене на неща.

Затова и тазгодишният Европейски ден за хората с увреждания минава под знака на свободата, която е обратното на зависимостта: зависимостта от родители, роднини, социални служби, доставчици на социални услуги или държава… Независимият живот на хората с увреждания е гарантиран и чрез Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания – чл. 19 е категоричен и вменява на държавите-членки на ООН да осигурят на хората с увреждания онази подкрепа, която им е необходима, за да ЖИВЕЯТ ПО СОБСТВЕНА ВОЛЯ, а не по волята на роднини, експерти или политици.

Колко са хората с увреждания в България? Един рутинен въпрос, който се чува отвсякъде и не носи никаква информация за никого. Защото независимо от увреждането си всеки човек може и не може различни неща, има различни потребности, различни аспирации.

Колко са хората с увреждания, които искат да водят независим живот? Това никой не знае, защото никой не задава този важен въпрос – явно никого не интересува колко човека с увреждания искат да бъдат свободни, сами да вземат решения и да носят отговорност за живота си. Това може да се случи, когато общата среда е достъпна, приемаща и подкрепяща. Когато хората с уреждания имат достъпни жилища – физически и финансово – съвременни помощни средства и лична помощ, ама истинска, а не фалшива (като фалшивите новини, които ни объркват).

И ако в сегашната пандемична ситуация може да се търси нещо градивно, то може да се намери в нагласата към хората с увреждания. АКО НА ВСИЧКИ БЪЛГАРИ БЕШЕ НАЛОЖЕНА ИЗОЛАЦИЯ ЗАРАДИ КОВИД 19, Т.Е. ВРЕМЕННО, ХОРАТА С УВРЕЖДАНИЯ СА ПРИНУДЕНИ ДА ИЗЖИВЕЯТ ЦЕЛИЯ СИ ЖИВОТ ПОД КАРАНТИНА ЗАРАДИ ЛИПСАТА НА ДОСТЪПНА СРЕДА И ИНДИВИДУАЛНА ПОДКРЕПА. Системата продължава да ни убива, въпреки новите по дата, но стари по философия закони.

  • Законът за личната помощ е в помощ на роднините, а не на хората с увреждания.
  • Деинституционализацията обслужва вездесъщата система за социални услуги, а не потребителите й.
  • Техническите средства са все така малко по списък и остарели като технологии.
  • Бордюрите са високи, стълбите са непреодолими, общественият транспорт си остава недостъпен.

Битката за свободата ни предстои!