Достъпността е тема, която ме навежда на гневни сълзи почти всеки път, когато се заговори за нея. Това е битка, с която се справям ежедневно и липсата на достъпност ме кара да се взирам много по-надалеч, отколкото искам, просто защото разбрах, че обществото има да учи още много по темата. Не само че достъпността трябва да присъства на всички обществени места, но достъпността е важна за всички автомобили, домове и други места и ситуации, в които нещо се предлагат на хората. Не е редно да се задоволяваме само с няколко автомобила, които можем да шофираме или дори да се возим в тях. Не трябва да пропускаме срещи с хора, защото те се страхуват твърде много да направят домовете и колите си достъпни, или не знаят как да пригодят съществуващото.

Ние трябва да имаме възможността да станем и да си отидем от някъде, без да се страхуваме, че ще бъдем укорени или, че ще ни е невъзможно да го направим; недопустимо е да се приема, че достъпността е нещо твърде луксозно, за да бъде търсено и постигнато. Не трябва да намираме начини да бъдем добре и да се адаптираме сами, дори в собствените си пространства. Не трябва да ни се налага да бъдем единствено с хората, които ни познават най-добре, защото другите хора не могат да разберат начините, по които се нуждаем от подкрепа. Не би трябвало, но го правим. Правим го, дори ако всеки ден сърцата ни се разбиват все повече и повече. Дълбоко в себе си много от нас изобщо не се чувстват добре така, но трябва да го правим, защото засега друг избор нямаме.

Представете си само за момент как бихте се чувствали, ако ви се наложи да ограничите местата, на които ходите и нещата, които правите с другите и за себе си. Представете си за момент, ако обществото ви каже: „Твърде лошо, но, справете се със ситуацията както можете, защото не искаме да отделяме време или средства, за да ви включим с всички останали.“

Представете си огромното количество усилия, които ще са ви необходими, за да намерите изкусен начин да се преборите за нормалността, която знаете, че заслужавате. Представете си за момент изолацията или безсилието, когато хората ви кажат да го измислите или да ви жалят, че се чувствате по определен начин. Може на пръв поглед да изглежда не чак толкова зле, но, повявайте, наистина е зле!

Представете си, че тези неща се случват просто поради липса на достъп. Може би тогава ще разберете защо достъпността е толкова важна.

Докато не осъзнаете всички горепосочени неща, не мисля, че ще разбирате гордостта, която всеки ден изпитвам в себе си и хората с увреждания, докато се борим за постигане на цели, които обществото показва, че не са важни или възможни за нас. Надяваме се, че един ден ще има друг избор и пълен достъп, защото нашите увреждания не ни правят по-малко значими от вас.

Алис Браун

Превод – Нина Жишева