Преди години, когато бях дете, баба имаше една поговорка, която казваше на всички момичета в рода.
Мъжът строи къщата, жената прави от къщата дом.
По онова време не ми беше напълно ясно какво точно искаше да ни каже баба, но със сигурност разбрах нещо изключително важно. Между къща и дом има съществена разлика. Тогава не съм си давала сметка какво е необходимо за една къща да стане дом, но със сърцето си съм чувствала, че това ще трябва да е било НЕЩО много специално. По-късно научих, че без пъстрите завески, ушити от майка на ръка, без аромата на вкусна гозба вечер, без тиктакането на огромния тенекиен будилник, без парата на чая, която излизаше с тихо свистене от синия чайник в студените зимни дни, нашата мъничка къща в старата махала щеше да си остане просто една мрачна и студена постройка. Разбрах, че домът е там, където се чувстваме защитени, където ни е хубаво и топло, където сме обичани и около нас са тези, които ние обичаме. Където имаме своя кът, отрупан с нашите неща. Разбрах, че домът е единствено там, където имаме възможността да бъдем себе си. Ние строим и подреждаме своя дом така, че той максимално да отговаря на нашата индивидуалност.
В това отношение най-ярък пример ми е домът на всеизвестния малко луд гений Монк – стерилен, маняшки подреден, всичко е етикетирано и маркирано по дни и дати, всяко нещо има своето точно определено място и то не стои никъде другаде. Но именно тук Монк е спокоен, сигурен, чувства се комфортно. Дори едно единствено преместено шишенце нарушава личния му мир и го безпокои. Навън, в света, където живеят всички останали, в света, в който животът кипи и фучи с пълна сила и е организиран по най-модерния и прагматичен начин, Монк е объркан, беззащитен, уязвим. Героят на нашумелия сериал се чувства добре в своя дом, защото той е организиран така, че да отговаря на неговите лични потребности.
Тези мисли се завъртяха в главата ми, когато се размислих за социалните домове и защитените жилища. Възможно ли е един социален дом или едно защитено жилище да стане дом за групите хора, които са принудени да го обитават? Какво се случва с личното, с дискретността на интимния мир на обитателя? Как се организират нещата, ако на мен ми харесват завеси на цветя, а жената, с която споделям обиталището, обича райето? Трябва ли да спазвам строг режим на ставане и лягане, на лична хигиена, на хранене и време за хоби, само защото имам увреждане и поради тази причина обитавам социален дом? Как и къде посрещам личните си гости, които имат намерение да преспят при мен няколко дни?
От друга страна мисълта ми се вълнува и от въпроси от рода на:
Какво се случва с мен, в моя собствен дом, ако не мога да се справям сама в ежедневието си, ако не получавам адекватната помощ и подкрепа?
В такива случаи не се ли превръща и моят собствен дом в бездушна институция?
Системата ли всъщност създава социалните домове или обстоятелството, че липсват подходящи и работещи услуги в общността?
Кое е по-рентабилно – да строим социални домове и защитени жилища, в които поставяме хората в непривични, несвойствени условия на живот или да работим в посока на разработване и предоставяне на реални и подходящи услуги в общността?
Какво се случва с човешкото достойнство, когато принудим човека да живее в жилище, което го променя, огъва го и създава от него нещо съвсем различно и друго. Жилище, което ограбва личния живот на индивида.
Pingback: Домът « uvrejdania
Аз съм привърженик на тезата: “Моят дом е моята крепост”. За мен домът ми е мястото, където се чувствам най-спокойна и сигурна.Научена съм, че аз градя дома си и трябва да се грижа за него, но когато съм там съм свободна да бъда себе си и да правя каквото искам.
Познавам част от действителността, за която говори Люси от санаториумите, в които съм прекарала част от детството си. Единственото, което ме крепеше бе присъствието на мой близък и идеята, че след определен брой дни ще се прибера вкъщи и там няма да има графици и грижовници.
Не знам как живеят хората в институции.
Дом – тази дума не мога да я свържа с нищо друго освен с огромна сграда, в която живеят много деца или възрастни, събрани по определен признак, поради простата причина, че цял живот не съм имала никога свой собствен, освен един кратък период, когато бях на квартира и бях принудена да я напусна поради стечение на обстоятелствата и където трудно живях поради условията. Тогава, докато бях на квартира, казвах: отивам си на квартирата, не казвах отивам си в моя дом. Когато пораснах, разбрах, че думата дом има и друго значение. Като дете, бидейки на гости някъде все си задавах въпроси, защо си нямам своя стая. Учудвах се, колко всичко е различно, харесвах миризмата на дадената къща, или апартамент – не беше като мястото, където живеех – пълно с деца (с увреждания) и хора в бели престилки. Намирах и разлика в храната – по домовете те са почти без подправки и по течни, някъде, като отивах на гости супата ми бе толкова вкусна (в Дома ми бе опротивяла).
В тон с твоите мисли Нинка за социалните домове и защитените жилища, дали е възможно да стане дом за група хора, принудени да го обитават. Искам да ти кажа, колкото и да си заобиколен от личните си вещи, колкото и добре да си си подредил пространството, намираш ли се в такова заведение, делиш ли стаята с някой, никога това място, където са личните ти вещи, не можеш да наречеш напълно свое, винаги ще има някой, който ще гледа как си си подредил нещата, какво имаш, чисто ли е, винаги под определен час храната се раздава (друг въпрос ако искаш да ядеш това което си купуваш или ти дават), задължително сутрин, обед и вечер. Е, обичам своя си кът подреден според възможностите според мой вкус, но е много по добре да си имам личен ключ за моето пространство, много е по-добре да не се притеснявам, че докато отсъствам, някой ще си е наврял “носа” и ще е полюбопитствал да види “моето пространство” (казвам го, защото много пъти се е случвало да идват студенти на стаж или други хора, винаги ми е ставало неприятно, когато моята съквартирантката ми каже, че някой е идвал от чисто любопитство да види стаята, сиреч моето пространство), не е приятно чувството, че някой характеризира и анализира пространството ти, още повече, ключ за стаята ти имат и тези от ръководството (това стана след ремонта). …И… тук идва въпросът за избора. Има много хора, живеещи тук, които казват, че им харесва някой да се грижи за тях, че има кой, че е по-достъпно и не е трудно като “в къщи”, други пък, които са израснали в семейна среда трудно свикват с обстановката в Дома, както моята съквартирантка или по-точната дума е състайничка или съкилийничка, (стаите са малки и за двама човека са твърде недостатъчни като пространство). Относно гостите – тук специално в Дома са определили една стая, т.нар. гостна стая, срещу заплащане, но понеже сме много хора, предварително се записват заявките, не е като в къщи, да ти се обади и да ти каже, че ще наминат да те видят. Тук всичко е по предварителна уговорка. За гости от града, да речем да се съберем по повод и да хапнем и да пийнем – в 10.00 пазача минава и прави забележка гостите да си ходят, дори да не са шумни – вътрешен правилник. За гостите с преспиване, не няколко дни, най-много до две нощи, а аз мога да искам да са една седмица, мога да искам да преспиват в стаята ми – и това е проблем. Ето аз например, всеки ден ходя на работа, обичам да се срещам понякога вечер с тоз или онзи или да седна с някой на заведение, имала съм проблеми с късните си връщания вечер или пък да изляза в десет вечерта, има такива дежурни сестри, които питат ама защо сега излизаш, ама кога ще се прибереш, други са по дискретни, проявяват гъвкавост и дори дават личен телефон за връзка, така не притесняваш околните – хем си нямаш ключ, хем си и принуден така да постъпваш, че да не нарушаваш мира на околните… с една дума, просто си в кюпа…
От друга страна въпросите, които си задаваш, какво се случва с мен?
Ами свидетел съм на много съдби на хора с увреждания, които в собствения си дом са повече като в институция – за майките им е достатъчно да са нахранени, облечени и на топло, за социален живот не мислят. Не допускат други хора да им помагат. Много от хората с увреждания са принудени да отидат в социален дом, само защото там са насочени уж някакви мерки за грижи. Определено това се случва в нашата страна, просто защото законовата ни уредба е толкова скапана. Естествено е, че човек, когато няма необходимите мерки за оказване на адекватни услуги, да, тогава неговият дом се превръща в бездушна институция.
Ще ти кажа, че хем системата ни създава такива домове, хем и липсват подходящи услуги за общността. Нали се сещаш, за Държавата е много по-лесно да натика 200 сакатлъка в едно голямо здание, да назначи ред санитарки, сестри и други грижовници и така – удобство за системата, чисто по български.
Държавата не се замисля, че е много по-рентабилно да предлага услуги в общността, така ще има повече хора, които ще си поемат отговорността в свои ръце, да не говорим за това в такъв тип заведения нахалос върви ток, вода – тонове кубици, ако трябва така да се изразя. Такъв тип заведения много повече гълтат и после какво… сума ти питанки и въпросчета – къде отиват парите на данъкоплатеца. Идвайки в такъв тип заведение, голям процент от хората загубват чувството си за отговорност. Когато си зависим и група грижовници мислят вместо теб, достойнство няма. А когато става въпрос за дом – дори и тук българите са изкривили значението на тази дума, за много хора тази дума е свързана с лично пространство, с място, което е твое, нещо, което градиш. По-точната дума е приют, с тази разлика, че тук се приютяват хора, докато не умрат или сами не напуснат или по някаква причина биват отписани.
И така, какъв е крайният извод:
Спасение в подобно заведение,
нямаш избор ти голям
адекватни грижи в общността не получаваш, знам.
Лични асистенти мислят вместо теб
и си тръгват точно в пет.
Докато системата ни куца
и позволява сляпа политика.
Докато се приемат нескопосни закони
и се харчат безочетно милиони
от вездесъщи организации и невменяеми партии.
Подобни групови зданийца ще изникват
и принуждава хората да свикват.
Там в общото – в кюпа,
ще не ще – зависим – човекът ще си кюта.
Затова е нужно аз, ти, той, да не даваме отбой.