Скъпи мамо и татко.

Изкушавам се да започна това писмо, като се извиня, но знам, че вината не беше моя. Вярвам, че Бог ме е изградил за този живот, но не мога да си представя колко стресиращо трябва да е било моето влизане в света ви.

Мога да си представя, че да бъда толкова малка и да се вместя в дланта ви не е било нищо друго освен хипнотизиращо. Дихателните тръби и други инструменти, поддържащи малкия ми живот, трябва да са били страшни и съкрушителни. Допълнителната отговорност трябва да е била крайно изтощителна на моменти и ви е карала да се чувствате победени. Наистина не мога да си представя мащаба на историята на моето раждане. И все пак тук съм.

Пътуването изобщо не ми беше лесно. Тежките времена бяха тежки и винаги ще оставят белег на сърцето ми. Тъй като дискриминацията и предизвикателствата ми бяха издържани толкова рано, не мога да си представя как двамата сте се чувствали, когато сте разбрали, че трябва да се справя с толкова много в такава млада възраст, когато трябваше да цъфтя и да научавам за живота.

Благодарна съм за всичко, което направихте за мен, въпреки трудностите в ранния ми живот. В много отношения съм благодарна за първия ми опит, защото ме подготвихте за онова, което ме очакваше в бъдещето.

Гимназията беше следващото огромно препятствие за мен. Чувствах се толкова странно и неловко, защото бях единственият човек в инвалидна количка. Мъчех се да разчитам на хората да направят за мен нещо толкова просто като използването на тоалетната. Още от самото начало почувствах, че те просто не искаха да се занимават с мен, а това ме нарани така, сякаш ме ужили най-голямата оса в света. Остави ме да се чувствам празна и безполезна. Скрих го от вас двамата, защото се уплаших и не бях сигурна как да се чувствам. Депресията ми отне цялото щастие, ограби от мен толкова скъпи неща, на които държах.

Не мога да ви кажа колко съжалявам, че го криех от вас. Обаче понякога това правят депресираните хора, защото боли толкова зле да се изправят пред бруталната истина. И двамата ме издигнахте на здрава основа и знаех, че ще бъда добре, ако успея да изляза от тази тъмнина и да срещна отново светлината.

Вие ме научихте да хващам живота за рогата и точно това направих. След като ми се даде възможност да съзрея и да уча в колеж, пораснах и започнах да обичам живота. Благодаря ви, че ме възпитахте да живея възможно най-независимо, защото без тази мантра, никога не бих оцелял, за да постъпя в колежа. Без вашата вяра в мен, аз никога не бих учила и работила по пътя си към дипломирането с отличие, което също помогна да докажа грешките на всички, които се съмняваха в мен. Благодаря ви, че настоявахте да свърша нещата в живота си, въпреки многото предизвикателства.

Вие ме научихте да гоня мечтите си и никога да не се отказвам. Сега тук седя до компютъра си, изразявайки своята отдаденост и на двамата. Способна съм да изразявам себе си и да помагам на хората с увреждания с думите си, защото ме научихте да се боря, да сграбча живота за крилете и да летя с него. Никога не бих могла да ви благодаря достатъчно, мамо и татко, че ме възпитахте, за да бъда силната и уверена личност, която съм днес. За мен това означава света!

KARLA CULBERTSON

August 21, 2019

Превод – Нина Жишева