По-рано този месец, от 1.10. до 3.10. в Брюксел се проведе поредният, станал вече традиционен, Freedom Drive, Поход на свободата на хората с увреждания.
Тази година основната идея на похода беше „Нито един евроцент за институции“. 
Походът винаги е бил едно сериозно събитие в обществения живот на Европа, в което, въпреки капризите на времето, въпреки трудностите в придвижването, въпреки ограниченията в средата, участие взимат стотици хора с увреждания от цяла Европа. Участието на българската група беше осъществено по покана на евродепутатите Радан Кънев, Мария Габриел и Андрей Ковачев. Групата се състоеше предимно от млади хора с увреждания и техните асистенти.
Помолих участниците ни да споделят с нас своите впечатления, емоции, наблюдения. Ето какво разказаха двама от тях.
Иво Стамов:
„Между 01 и 03 октомври 2019 г. в белгийската столица Брюксел взехме участие в деветия Поход на свободата. Българската група се състоеше от 12 души.
Преди похода имахме възможност да се срещнем с българските евродепутати г-н Андрей Ковачев, г-н Радан Кънев и г-н Петър Витанов. Пред тях представихме част от проблемите, които хората с увреждания в България срещат в опита си да водят независим живот: недостъпната градска среда, недостъпният обществен транспорт, „деинституционализацията”. Депутатите изразиха учудване, че в тръжните процедури по възлагане на поръчки за транспорт по междуградските линии не е заложено изискването автобусите да бъдат достъпни за хора с увреждания, като се ангажираха да поставят въпроса пред българския транспортен министър. На следващия ден се проведе и самият поход, като в него взеха участие повече от 400 участници от Италия, Франция, Белгия, Ирландия, Португалия, Черна гора, Швеция, Швейцария, Гърция, Китай и много други държави. Бяха поставени искания, свързани с достъпната среда и личната помощ. Проектите, финансирани от ЕС, бяха представени като клетка, в които са заключени хората с увреждания.
Участието ми в похода ме накара да осъзная отговорността, която нося, първо, за собствените си права и, второ, за тези на останалите членове на обществото.“
И Стефан Виет:
„Брюксел не ни посрещна много приветливо, но показа типичната си атмосфера. Влажно, мокро и ветровито. Но яката компания компенсираше времето. Посрещна ни специализиран микробус, който побра 4 колички без проблем. За града, вече при споменаването на Брюксел, ще се сещам за паветата, навсякъде. Компенсираха със скосени бордюри. Магазините и заведенията, никак не бяха достъпни.. За съжаление, при съпоставката ми със София няма голяма разлика. Очакванията ми бяха други, разбирам, че не само ние сме зле в тази област. Но има хора, активисти.. Ние това нямаме. Не съм запознат за тези 30 години ENIL какво успя да извоюва. Имаше много хора на похода, но там толкова често се случват тези неща, че вече е филм, който си гледал. Парламентът знае и какво от това?! Нашите евродепутати също знаят за нашите проблеми и какво от това!? Пишеха на хвърчащи листчета и казваха, че ще проверят… ???? Да този филм също съм го гледал. Г-н Кънев бързаше да се снима с нас, защото трябваше да осребри пари и да се види, че има българска група… Смешно, стана ми кофти. Почувствах се длъжен, разбира се няма да го повторя. На изслушването дойде, направи 2-3 снимки, че е с нас и си тръгна. Има и хубави неща, нови приятелства, усещания и обмяната на опит. Страхотно е да се запознаеш с толкова много активисти, които без асистент нямаше как да присъстват така масово на този поход и се замислих… Ако бяха в България, щяха ли да са живи?! Има и много добре развити страни, има и такива като нас. Ще се борим да станем пример.“
На фона на спомените на Стефан много ми се иска отново да припомня това, което каза самият Радан Кънев за събитието във Фейсбук:
„По покана от мен и от г-н Андрей Ковачев, представители на Център за независим живот посетиха Брюксел за участие в “Марша на свободата”.
Това е най-голямото европейско събитие в подкрепа на правото на хората с увреждания да водят пълноценен и независим живот, да развиват свободно образованието, професионалната кариера и семейството си.
Посветил съм голяма част от младежките си години на работа в Червения кръст, и по-точно – работа с деца с увреждания. Затова за мен беше радост да разговарям с тези млади хора, които – въпреки непосилните трудности – работят и издържат себе си и семействата си. Те показват, че хората с увреждания са пълноценни и полезни членове на обществото, допринасят за общото благо, а не очакват благодеяния.
За съжаление, у нас много малко е направено, за да могат повече хора с увреждания да се включват пълноценно в образователната система и пазара на труда:
⚬ градовете ни са още недостъпни
⚬ “деинституционализацията” представлява нова изолация, макар и в по-поносими условия
⚬ личната помощ не е насочена към включване на трудовия пазар
⚬ междуградският транспорт е напълно недостъпен за хора с увреждания.
Поех ангажимент да сезирам европейските институции с конкретни въпроси, оплаквания и предложения, с които да постигнем по-благоприятна среда и условия за пълноценно им участие в развитието на обществото.“
Е, Стефане, може би това си е записвал г-н Кънев на хвърчащите листчета…