Живеем във времена, когато се говори за човешки права, за достойнство, за приемане на различието, за социален модел на увреждането. Напоследък много се говори и за живота в институциите, където има деца с увреждания, възрастни с ментални увреждания, сираци и прочие.

По стечение на обстоятелствата все още живея в Дома за хора с увреждания в Стара Загора. Според нормативната уредба съм достатъчно богата, за да не ми дадат общинско жилище, но от житейска гледна точка не мога да си позволя квартира на свободен наем.

На 28 юни 2012 г. на вратата на моята стая се почука. Казах “да” и в стаята влязоха директорката на дома (новата, която е на служба от 2 април 2012 г.), докторът към дома, старшата сестра, фелдшерът, една лекарка (чудно защо и тя беше с останалите като работи само към т.нар. отделение за рехабилитация)… Може да е имало и още някой, но в една малка, тясна стая, когато влязат толкова хора, някои не се забелязват, дори и да са там. Директорката, “въоръжена” с ръкавици, маска и престилка, се втурна към терасата и започна да говори: “Тук има дъска, зад нея, май това са бутилки, не им е мястото тук… и на тези буркани също…” (бурканите бяха прибрани и завити с найлон, приготвени за връщане на хората, които ми помагат в приготвянето на  зимнина). Не разбрах на мен ли говори или на сестрата, която си записваше. После направи забележка за едни други буркани, които се намираха в стаята (за тях беше права, че не трябваше да бъдат там). Отговорих търпеливо, че ще ги махна и не получих коментар или отговор. Последва бръснещ оглед на стаята, когато се намесих с реплика, че в стая два на два метра с двама обитатели е нормално да има багаж… Отново нямаше отговор или коментар… После благоволи да ми отправи извинение, като каза, че минавала на визитация. Вглъбена в работата си – в този момент пишех отговори по рецензията на дипломната си работа, предстоеше ми защита – не ми се занимаваше с „посетители“, макар, че в главата ми проблесна мисъл, че това не е болница, за да ми прави визитации. Определено не бях настроена да се занимавам в момента с такива елементарни неща.

Нищо не ми попречи да забележа, че директорката се държеше така, сякаш се гнуси, може би от общия поглед, който има за всички живеещи в дома, толкова хора, насъбрани на едно място, не ги делиш на чистоплътни и по-немарливи, не ги делиш на Людмила или на Иван – всички са домуващи, всички са инвалиди или болни. Фактът, че прави визитации сам по себе си говори за невъзможността да погледнеш на човека с увреждане като на ЧОВЕК, а не като на ПАЦИЕНТ. Това се случи в моята стая, в други е действала и по-радикално, като например унищожаване на простор за дрехи, хвърляне на „ненужни“ неща. Така е, когато някой се вживява в ролята на грижовник и започва да мисли вместо човека с увреждане, да преценява вместо него какво му е нужно или ненужно. Утре може да реши да рови в гардероба ми и да преценява коя блуза ми отива или на кой панталон къде му е мястото там. Насълзени хора ме срещаха по коридорите и ми споделяха, че една блага дума не чуват от тази жена. Какъв е изводът ли? Ами, докато съществуват подобен род институции, в тях ще работят и хора, за които обитателите им ще са болни без собствено мислене, болни, за които освен да ги храниш (а, ако има добра воля, може да се увеличи и порционът), поиш, да им осигуряваш топлото, да ги къпеш по един път в седмицата за 10-тина минути (онези, които не могат сами да се изкъпят)… И друго няма. Къде отива индивидуалността на човека, къде е правото на лично пространство и човешко достойнство? Можеш ли да си спокоен, когато във всеки един момент дори пространството, за което претендираш, че е твое, бива завземано чрез налагане на нечие мнение?  Можеш ли да си спокоен, когато се крещи по коридорите (в такива моменти предпочитам да слушам силна музика)? Докога системата ни ще куца и ще принуждава хората да живеят в такива институции и да търпят мненията на началството, само защото не са имали друг избор или държавата не им го предоставя?!?

Людмила Борисова, гр. Стара Загора