Днес, по случай 15 октомври, Денят на белия бастун, получихме следния материал, изпратен ни от Ивайло Маринов. Публикувам го  с пожелания за добри, работещи и разумни промени в политиките за всички хора с увреждания в България.

Денят на белия бастун – новата стара песен за интеграция, напомняне за орисията или гордо напредване и ритмично прескачане на дупки

Създаването на отличителни признаци е присъщо на всяко живо същество. При животните, в повечето случаи, това се свежда до маркирането на партньор или ограничител на жизнено необходима територия. От край време съзнанието е диктувало на човечеството, че създаването на различни маркери е по-лесен начин за различаване на другостта и за самоидентификация. Започнало е създаване на различни племенни общности, назоваване и маркиране на определени територии и възникване на държави. Така се е започнало, а после? После възникват знаци от друг тип. Повечето от тях принадлежат към семиотикона на институциите. Съществуват и такива, в които съвременната логика разчита международна обвързаност на хора, белязани с някакво различие. Същото значение може да се разчете и в дните, които са наречени за отбелязване на смисъла и значението на съответния знак. Подобна е и историята за 15-ти октомври, денят на белия бастун.

Какво трябва да ни говори фактът, че такъв ден има, че той се зачита по един или друг начин всяка година? Какво отбелязваме (честваме) всъщност? Поставяме ли си някаква цел, или просто се стараем да не бъдем безхаберни към себе си? Дали това не е поза, с която показваме собствения си страх, или е начин да се отличим, да се чуе и нашата дума?

Трудно се отразява скритият смисъл на такъв един ден. Той предполага едно принципно различие. Какво изразява това? Страх да не бъдем забравени и пренебрегнати, самоизолация, или по този начин показваме стремежа си към пътя към общия интегритет, за който все още няма готова рецепта?

Когато наречем един ден на нещо или за нещо, той е набеден , за честване или за по-скромен начин на отбелязване на дадено събитие. Обикновено събитието е с историческо, обществено или лично значение. В някои случаи обаче същността на повода може да не е събитие, а просто културен феномен. Създаването на културен феномен е част от знаковата система, в която цивилизацията разпознава себе си и осмисля собствения си напредък. Вилицата и лъжицата, да речем, са прибори, които отдавна се смятат за важен признак на цивилизованост. Това, че няма ден на кухненските прибори, може би показва дългогодишен застой в културата на хранене. Ние обаче си позволяваме да празнуваме културата си на ходене. Денят на белия бастун е отбелязване на културната еволюция и на техническото развитие. Казвам културна еволюция и уточнявам, че става въпрос за принципна културна съвместимост, в която съжителстваме хора с всякакви физически и ментални различия. В отбелязването на такъв един ден трябва да взимат участие не само потребителите на бял бастун, а и други хора неангажирани пряко с нашите затруднения. Ние трябва да ги приканваме и привличаме към себе си, за да може по-пълно да бъде отразяван културният смисъл на деня. Наричам себе си и останалите незрящи потребители, защото белият бастун е технически артикул, който, в най-минимална степен, компенсира липсата на зрение. Тази компенсаторна функция, която той изпълнява, допълнително подчертава неговата знаковост. В този смисъл всеки от нас се надява, че този ден ще прерасне в ден на електронните очи, на радарната шапка и на Бог знае още какво. Каквото и да е, ние последни май ще разберем. Да не забравяме, че доскоро дори и качествени бастуни у нас не можеха да се намерят. Такава ни е орисията, да се надяваме на техническото развитие и да чакаме няма ли да стане – не чудо, защото вече сме се научили да разбираме, че такива неща стават само във вълшебните приказки, а просто някакво поредно революционно откритие, което да бъде насочено към практическите ни нужди. Да, Електрониката е алтернативата, на която се уповаваме.

Говоренето за интеграция е една от най-приседливите теми. В нея се препъна не един социален министър, а сума неправителствени организации се закашляха, задавиха и измряха. Мъчно ми е за малкото останали, които все още агонизират. Не знам какво да им кажа. Може би трябва да ги подсетя, че това е понятие, което никъде практически не се е реализирало напълно – няма и да се реализира. В повечето случаи, когато темата се открие с поредните фойерверки, всички, заслепени и оглушени от пиротехниката, запяват новата кавър-версия на старата демо-версия. Лицемерно отбиване на номера. Демонстриране на дейност, или да се отчете уж свършена от някой работа.

Адаптирането на индивида е строго индивидуален акт. Обща (групова) интеграция не може да съществува. Тя трябва да се осъществява въз основа на лични качества. Интеграция не е необходима само на слепите или при хора с други увреждания. Това се налага на всеки човек. Всеки е малко или много отделен от дадена среда и игнориран по някакви, понякога явни, а друг път не изразени причини. Разликата е в това, че ние имаме по-сериозна нужда от техническо подпомагане, с оглед обезпечаването на нашите нужди. Понякога гордостта не ни позволява да споделим от какво се нуждаем в конкретния случай, а друг път, това което искаме е само, както вече споменах, в сферата на вълшебството. С това разбира се не искам да кажа, че ние, незрящите, бленуваме нереални неща, но ежедневният сблъсък с множеството препятствия, във физически и психологически план, ни карат да мечтаем за магическа пръчка, която ще отмахне орисията ни. Но това сякаш е едно бегло връщане назад, където всичко се свежда до едно идилично съществуване, в което покровителството над несигурния е отдадено на друг някой, да речем на партията, която за общото благоденствие изграждаше инвалидни резервати. Силата на личното изграждане и социалната адаптация трябва да принадлежи единствено на индивида. Всеки е демиург сам на себе си.

15-ти октомври е само външен, открит за медиите изразител на общата, дори мога да кажа, обобщената проблематика, с която се надхитряваме всеки ден. А какво е сегашното ни положение? Ето какво:

Тревожно напредваме по паветата. Заобикаляме дупки и прескачаме шахти – (обикновено ежедневие). Следваме ритъма на гордия устрем и се чудим на себе си. Чудим се и на другите. И те ни се чудят, но не ни питат. За това и ние рядко си отваряме устата.