Уважаеми дами и господа кандидати за кметове на София, 
От снощи не мога да се нагледам на снимките ви във Фейсбук. Толкова развълнувани и щастливи изглеждате на тях – усмихнати и возени от някого. В центъра на София при това – на равното и гладкото, на хубавото. Аз бих ви поканила да изминете заедно с мен поне петдесетина метра по улиците, по които аз пътувам, с моята разбрицана вече почти двайсетгодишна количка, която сякаш знае колко ми е необходима и затова все още не се разпада. Бих ви поканила да пресечете с мен едно-две софийски кръстовища, от тези, по които вървят автомобили, има светофари, а шофьорите са нетърпеливи и стъпват с двата крака на клаксоните.
Гледах усмихнатите ви снимки и изпитвах едно странно дежа вю – преди доста години, за едни други избори, Център за независим живот пак беше поканил кандидати за кметове пак да седнат в колички и да преживеят силните усещания на българите с увреждания по столичните улици. По онова време смелите сърца явно бяха кът и в количка седна само господин Румен Овчаров. Преживя завалийката част от нашето ежедневие, разбра какво сериозно изпитание си е да се движиш в инвалидна количка из градската среда на столицата. И какво последва от това, мислите? Нищо! Ни-щич-ко!!! Затова и вие сега имахте възможността също да бъдете повозени малко.
Малко по-скоро, за други местни избори и господин Владимир Каролев остави у нас спомен за кандидат, седнал в количка и усетил „кефа“ да подруса тяло по столичната градска среда. Думите му по спомен бяха – „Това е лудост“! И какво от това? Ще се изненадате ли, ако отново кажа НИЩО?! Едно голямо Нищо! Столицата ни продължава да бъде не само срамно недостъпна, но на места дори е враждебна и опасна. Колко пъти ми се е налагало да бутам с всичките си сили количката си по пътното платно, за да пресека една улица, на която съм слязла от скосението на една пресечка, но на отсрещната страна скосението го няма. Колко пъти съм държала шепи под очите си, за да ги задържа, ако ми изпаднат, докато някой героично ме бута по артистично разкривените и разбити тротоари. И, за да сте наясно, защото вас ви повозиха по гладкото, пътуването по повечето от софийските улици представлява истинско предизвикателство и опасност не само за мен и хората като мен, но са опасни и за възрастни хора, майки с бебешки колички, гости на града ни от чужбина, които са изнежени и не са свикнали на такива изпитания. През годините, ние от ЦНЖ, не еднократно сме преживявали срама на лоши и негостоприемни домакини на хора от Европа, дошли в София в командировка и подрусали се по софийските „гостоприемни“ улици и тротоари. Каква беше изненадата ни веднъж, когато седмица-две след като колегите ни си заминаха, започнахме да получаваме писма от тях, пълни с добри думи за красивия ни град и много разочарование от невъзможните улици и тротоари. Направихме си труда, преведохме писмата им и любезно ги предоставихме на Столична община. И отново – какво последва от това? Да! Този път познахте – онова старото, така добре познато Нищо! 
Та, дами и господа кандидати за кметове, аз имам към вас един въпрос – защо го направихте? Защо седнахте в инвалидните колички? Нима, решавайки да се кандидатирате за кметове, не знаехте с какво се заемате, не ви ли дойде на ум на какво чеверме ще се въртите? Нямахте ли представа от състоянието на градската среда в столицата? Ние, столичаните с увреждания, не веднъж сме демонстрирали своята безпомощност и обида, породени от стръмните и убийствени подлези из града, едва успяхме да убедим господин Братоев да осигури един брой рампа и един брой рампоносец, който, между другото, вероятно е оборудван с крилати обувки, за да успява да я пренася по цялото протежение на метрото. Дори, ако не се лъжа, госпожа Манолова също участва в тази епопея. Били сме тревога, съдили сме общината и сме печелили делата, говорили сме по телевизията, по радиото; писали сме до вестниците. Тъй като достъпността на средата е един от важните елементи на независимия и достоен живот на хората, винаги е била част от грижата и проблемите ни. Срещали сме се и сме разговаряли с кметове и общински чиновници по темата за достъпността на среда и транспорт и какво? Сещате се, нали? Нищо, нищо, нищо! Та сега, вие, решихте, че с един тур по най-поддържаните и глезени улици на София се запознахте с проблема? Дами и господа кандидати за кметове, ще ви открехна една тайна – в България от години съществува добро законодателство в областта на достъпността за хората с увреждания. Има наредба за средата, има правила за одит на достъпността, описани са градуси на наклони, допустими сантиметри за денивелация, видове настилка, начини за обозначаване на кръстовища, изисквания за озвучаване на места, регулирани със светофари, пътна маркировка и какво ли още не. Освен всичко останало има и Конвенция на ООН за правата на хората с увреждания, има и едно нещо, което напоследък е много модерно и полезно – дизайн за всички. Както би казал професор Вучков – „Ми, прочетете ги тия работи, бе дами и господа!“ И не само ги прочетете, но ги запомнете, обградете се с правилните и кадърни експерти и свършете работата си професионално и отговорно. Ще ви пусна и още един хинт – в София живеят стотици деца с увреждания, които са също толкова прекрасни и ценни, каквито са всички деца. Училищата също трябва да бъдат достъпни и за тях, детските площадки в града ни също. Ще попитам и трима ви – имате ли представа какво трябва да представлява една люлка, на която да се полюлее малка принцеска в инвалидна количка?
Сигурно има още доста неща, които пропускам, защото пиша на един дъх, който ми заседна на гърлото, докато гледах ведрите ви физиономии и слушах още по-ведрите ви обещания. Дами и господа кандидати за кметове, вече трийсет години на мен периодично ми обещават чудеса, но само по избори. Толкова! На всеки две години някой кандидат ми разказва стария, но вечен виц за човека, който отишъл на сватба. Седнали сватбарите на масата, хапнали, пийнали, хора и ръченици тропнали и стигнали до даряването на младоженците. Всеки обявявал своя подарък със силен глас – еди-кой си дарява хиляда лева; еди-кой си дарява шарена черга, еди-кой си дарява красиво резбован семеен креват… Слушал нашият приятел, дивил се на скъпите дарове, пък по едно време се притеснил – той не бил донесъл нищо. Завъртял се неспокойно насам-натам и попитал стоящия наблизо мъж – „Вие, това, дето го обещавате, сега ли го давате?“ „– Аааа, не! – обяснил другият. – Кой кога може.“ Отдъхнал си човекът и, като дошъл неговият ред, викна с цяло гърло – „Аз давам воловете, колата, къщата, двора, жената, тъщата, че и децата!“ и доволен потрил ръце и гордо се огледал наоколо.
Много се разписах май. Накрая искам само да ви призная нещо – лично мен дори доста ме разочаровахте и сега вече съвсем съм объркана – ми, как да ви кажа, имах си определени фаворити, които щях да следя по време на кампанията и си мислех да гласувам за един или друг. Но сега, как да гласувам за вас, като вие отново се оказахте незапознати, неподготвени, чужди на проблемите. Като всички преди вас!