Джейми Болинг от Швеция, счупила гръбнак при падане от кон, разполага с четирима лични асистенти и има самочувствието на пълноценна жена и реализирал се човек

“Три паспорта, три брака, две деца и един страстен стремеж към по-добра направа на света” – така обича да се представя Джейми Болинг, американка по произход, гражданка на Швеция и Швейцария, изпълнителен директор на Европейската мрежа за независим живот. Животът й е динамичен, активен, изпълнен с много пътувания, срещи, участия в конференции, медийни изяви. Но нищо от изброеното не би било изключително, ако не беше видно, че  Джейми е в инвалидна количка – вече 20 години.

Днес тя е един от най-търсените експерти от държавни институции, неправитествени организации и бизнеса по проблеми, свързани с хората с увреждания. Работила е в Африка, Естония, Латинска Америка, била е вицепрезидент на шведската организация на Обединените нации. У нас г-жа Болинг взе участие в кръгла маса на тема “Личната помощ: човешко право и инвестиция в хората с увреждания”. Благодарим й, че в сгъстения си график отдели време за това интервю, в което изповяда много лични неща за своя живот, съдба и бит. То съвпадна с деня, в който медиите оповестиха историята на момчето, на което се наложи да пътува до Варна в пощенски вагон с инвалидната си количка. Поради което се извиняваме на читателя за разбираемото възмущение, което ще изпита при контраста между този факт и споделеното от Джейми.

– Какви мечти и планове имахте за живота си, когато ви сполетя нещастието?

– Бях на 36 години тогава, имах вече две деца, бях живяла в САЩ, в Швейцария, бях пътувала вече на доста места, бях ходила на сафари в Африка… Но като че ли не бях много удовлетворена от живота си, възприемах го като  повърхностен. И когато, по време на езда, конят ме хвърли от гърба си и при падането счупих гръбнака си, се озовах в инвалидна количка. След злополуката животът ми изцяло се преобърна и ме отведе в битка за промяна на света, за свят без бариери, достъпен и за хората с увреждания. Дори в Африка успях да се върна, макар на инвалидна количка. Трудно го направих, но го постигнах! И още много постигнах с партньорски организации, които помагат на хората с увреждания, което е удовлетворяващо за мен. Така че мечтите ми след злополуката са далеч по-ценни.

– Как децата и съпругът ви превъзмогнаха случилото се?

– Бившият ми съпруг не го превъзмогна – претърпя психическа травма от това и ме напусна. Не беше никак лесно и на децата ми. Още докато бях в болницата, където ме лекуваха 6 месеца, голямата ми дъщеря все ме караше да се прибирам у дома. После не ми даваше да сядам на инвалидната количка, години наред се опитваха с малката да ме крият от съучениците си, не искаха да излизат в града с мен, не ми позволяваха да ги водя на тенис. За да свикнат приятелите им с мен и да разбия предразсъдъците им, ги качвах на инвалидната си количка, разхождах ги насам-натам. На един рожден ден у дома бях пуснала музика и се разтанцувах с инвалидната си количка, а децата ме спираха: мамо, не прави това, изглеждаш толкова глупаво… Сега често излизаме заедно и заедно танцуваме, но едната е вече на 27, другата – на 30 години.

– А как вие се справихте емоционално?

– Първата година постоянно плачех. Втората всеки ден пиех шампанско. Две-три години след злополуката направо се бях обезличила полово – има едно такова усещане, че не се чувстваш нито мъж, нито жена. Но отидох на една конференция по проблемите за хора с увреждания, където срещнах мъжа, който е моят настоящ съпруг. С него имаме много общи интереси, заедно работим професионално – и той, и аз сме общински съветници в нашия град. И двамата имаме силна вяра, доброволци сме в Църквата.

– Кога превърнахте драмата и страданието си в лична кауза?

– Повярвах, че нищо не настъпва случайно, че става поради някаква причина, за което ми помогна моята вяра.

– Не намразихте ли Господ след това, което ви се случи?

– Много Го проклинах, бях Му много гневна в началото. В  болницата Му казвах: исках по-добър живот, а Ти какъв живот ми даваш?! Бях силно депресирана в началото и виждах всичко само в черни краски. Но започнаха да ме спохождат хубави сънища и това ми даде вярата, че нещата ще се променят към по-добро. Познавам много хора, които не вярват в Бог. Аз вярвам, този избор съм направила за себе си и се чувствам по-щастлива така. И двамата с мъжа ми имаме тази вяра, която не съм споделяла с предишните ми съпрузи. Човек не може да избере събитията, които ни е отредила Съдбата, но може да избере как да се справи с тези събития – прочетох това в книгата на Виктор Франкел “Волята да бъдеш”. Толкова много възможности има по света и те трябва да използват! Две години след злополуката започнах да работя за нашето движение. За мен всеки ден е вълнуващ, всеки ден е нов и трябва да се приспособявам към него. Хората с увреждания научават в даден момент, че сами трябва да водят битката за себе си, да се борят за повече достъпност, за осигуряване на лична помощ, да гледат на себе си като на хора, равни на всички други.

– Какво представлява домът ви, как се справяте с бита?

– За щастие инцидентът, при който пострадах, се случи в Швеция. Ако злополуката беше в Щатите и аз имах работа с добра здравна застраховка, всичко щеше да е наред, но не и ако бях новодошла и без такава застраховка. А аз пострадах на осмия месец след като се бях установила в Швеция, не бях здравно осигурена и въпреки това получих медицинско обслужване, предостави ми се достъп до личен асистент, помогнаха ми да приспособя дома си така, че да ползвам кухнята, банята… Сега разполагам с 4 персонални лични асистенти – всеки ден идват да ми помагат да се изкъпя, да се облека, свалят разни неща от шкафовете в кухнята, защото аз обичам да готвя сама. Помагат ми да занеса каквото е нужно в колата ми, която сама шофирам – тя е пригодена за мен. А ако имам болки, те ме возят. Когато дъщерите ми заминат на почивка и ми оставят кучетата си, се грижат и за тях. Един от тях ме придружава и при пътуванията ми в чужбина.

– Как ли изглеждат във ваши очи проблемите на хората с увреждания у нас?

– За да водят живота, който имам аз в Швеция, трябва да са много богати, за да си плащат личния асистент. Разбирам от мои приятели тук, че тази помощ е ограничена, а животът на много хора е зависим от отношенията в семействата им. Едва ли щях да бъда днес тук и да говоря с вас, ако нямах личните си асистенти. Но и у нас имаме мотив за битки. Автобусът, който спира близо до къщата ми например, не е достъпен за мен. Започна да се стеснява и самата дефиниция на личната помощ, да се ограничават критериите за отпускането й, така че не зная дали ще мога да запазя и четиримата асистенти, които сега ползвам. В САЩ сега хората с увреждания издигат искането да не плащат данъци. Така че това е една нестихваща битка – битка нашите потребности да се приемат от обществото като наши права. 

– Какъв е социалният ви живот?

– В неделя със съпруга ми ходим на църква, понякога на концерти, на театър или кино, обичаме да вечеряме заедно с приятели. И двамата сме в политиката, така че много обсъждаме такива въпроси. Той дойде с мен в България, защото сам проявява интерес към проблемите на хората с увреждания у вас. Поддържаме си къщата и градинката пред нея. Обичаме да танцуваме – той ми хваща ръцете и се движим бавно, с количката, дори валс сме опитвали. И двамата сме рибари, а рекордьорът в семейството съм аз – улових близо 6-килограмова риба. Но аз съм само до въдицата – асистентка ми помага да вкарам улова си в лодката.

– Децата ви станаха ли по-добри заради това, което се е случило с вас?

– Покрай мен те се запознаха с много хора с увреждания, без крайници или с проблеми със зрението, със слуха. Те гледат на тях като на обикновени хора, разговарят с тях като с равни, не ги гледат отвисоко или със смущение. Но голямата ми дъщеря още не иска да вижда моите снимки, правени преди да падна от коня.

– А вие справяте ли се с тези спомени?

– Човек има добри и лоши дни и когато се случат “лошите”, тези спомени сами идват… Да, има неща от предишния ми живот, които ми липсват. Липсва ми бягането – много обичах да бягам, да се гмуркам в басейна… Но човек трябва да може и да плаче, и да се смее. За да продължи да живее. Ако не мислех така, нямаше да празнувам на 4 септември, деня на инцидента. Тази година станаха 20 години – аз и съпругът ми направихме парти с 65 души, играхме игри, танцувахме… Дано да го направим и за 50-ия юбилей! 

   

Емилия ДИМОВА

В-к Седмичен труд 12 октомври 2011