Животът ми се преобърна.
За няколко месеца всичко зае поза с краката нагоре. Не казвам,че е за лошо. Напротив! Този обрат е продиктуван от сбъдването на, може би, най-голямата ми мечта, до сега- да започна своето следване.
Ето ме сега, студент съм в най-стария и най-престижен университет в страната. След много усилия успях да постигна целта си. Специалността ми харесва много, уважавам и смятам, че печеля уважението на колеги и преподаватели.
Вече усещам тръпката и удовлетворението от студентския живот. Извърших първите си студентски лудории и създадох спомени, които, вярвам, ще останат за цял живот.
Най-важни, обаче, са хората около мен. С тях създаваме спомените, изживявайки заедно незабравимите мигове. Всеки един от тези хора ме промени, по свой уникален начин.
Никой не ме съжалява! Аз съм това, коет съм, а фактът, че имам някакво увреждане има значение само за пред администрацията. Единствено в този аспект аз съм приемана и третирана различно от останалите си колеги.
Мечтаех за живот, в който на мен ще се гледа като на „нормален” човек. Постигнах го, постигам го и ще продължа да го постигам, защото това е непрекъснат процес.
Разказвам Ви тази история, за да кажа, че преди да искаме от когото и да е да ни интегрира в обществото, като хора с увреждания, заради нашия дефицит, ние трябва да се преборим и да покажем себе си, като можещи хора, хора с перспектива, хора с мечти и възможности.
Това е, преди всичко път към надмогването на собствените ни страхове и надскачането на собствените ни граници. Едва когото го извървим, бихме могли да кажем какво наистина не ни достига, за да го поискаме от някой друг.
Пожелавам на всеки, който чете това, през тази година да надскочи поне една от своите граници, за да види нещо много по-хубаво.