Преди няколко месеца се случи нещо, когато заведох децата си в парка. Това беше опит, който съм преживяла, когато още бях от другата страна. Преживявайки го от тази страна, от страната на една майка, чието дете има увреждане, ме разби. Когато публикувах за това в социалните медии, научих, че не съм единствената мама, която е видяла и двете страни на картата. Ето я публикацията:

Скъпа мамо в парка,

Този следобед гледах как вашето малко момче сочи и ви пита за Айви. Не можах да чуя какво се чуди – може би за захранващата й тръба или защо изглежда малко по-различно от типичните бебета. Гледах цвета на лицето ви и покъртителния ви поглед, обърнат в моята посока, докато шушкате на хлапака да мълчи и го завеждате към пързалката.

Ето това е нещото. Аз бях ти. Мама, която неистово каза на децата си да не зяпат. Мама, която практически се затичва в другата посока, ако децата ми споменават нечии разлики. Наистина вярвам, че вашите действия не са били злонамерени или не са имали за цел да наранят някого. Моите никога не са били. Но, ох, как ми се иска някой да ми беше казал тогава това, което знам сега. Когато свиеш детето си или ги отклоняваш от моето, правиш моето дете да изглежда страшно. Вие правите разликите и уврежданията отрицателни, от което трябва да се отклоните. Сигурна съм, че това не е вашето намерение, но вие учите детето си да избягва моето момиченце и други деца като нея.

Виждам, че въпросите на вашето дете ви смущават, но обещавам, че знам, че е само на 5. Знам, че е любопитен и се опитва да осмисли нещо, на което никога не е бил изложен. Няма да се обидя. Всъщност аз наистина много искам да отговоря на въпросите му. За да научи, че той използва устата си, за да яде храна, докато Айви използва тръбичка, за да вкараме храната право в корема й. Да му кажа, че има синдром на Даун, което просто означава, че има допълнителна хромозома – допълнителна част към нея, която ние нямаме, но тази част я прави специална. Да му покажа, че тя толкова много прилича на него. Усмихва се, когато вижда хора, обича музиката и плаче, когато е наранена.

Следващия път се надявам да ми дадете този шанс. Разговори като тези са толкова важни. Те правят нашия свят по-приобщаващ и осигуряват място за всички нас.

Това, което ме боли най-много, е да знам, че неволно съм накарала други хора с различия и техните родители да се чувстват по същия начин. Въпреки че това беше, защото не знаех как стоят нещата. Наистина, това са разговорите, които трябва да започнем да водим на открито. Различното не е лошо. Посочването на това как някой е различен от нас не е лошо, стига да не спре до там.

Всеки един човек на тази земя е различен. Някои разлики са големи, а някои малки. Някои са скрити, а други – много очевидни. Децата забелязват разликите и как реагираме на тях. Неудобно ли се чувстваме, нервни ли сме? Излизаме ли от пътя си, за да избягваме хората с различия? Или сме отворени, приемаме ги и ги включваме?

Не знам всички отговори. Знам, че нещото започва с разбиране и разговори по тези теми. Започва с ученето на нашите деца, че приобщаването означава, че всеки има място на масата, а не че всички са еднакви. Като учител, родител както на типични деца, така и на дете със синдром на Даун и човек, искам да бъда част от решението. Не съм сигурна как точно, но ставам все по-страстна по този въпрос.

Какво мислите? Как можем да участваме в тези разговори с нашите деца и обществото като цяло, за да се образоваме и да повишим чувствителността у другите?

Линдзи Филцик

Превод – Нина Жишева