В общественото пространство в България изразите човек с увреждания и инвалид се използват като синоними. До толкова са се набили в главите на хората, като такива, че те дори не се замислят за огромната разлика, която двата израза носят в себе си. Сега ще се опитам да ви обясня каква е моята лична разлика и защо не приемам спокойно, когато някой ми каже, че аз съм, или някой друг, е инвалид. „Алергична” съм към тази дума.
„Invalid” в английския език означава „невалиден”. Нима хората, имащи здравословни проблеми и диагнози са невалидни в нашата страна? Диагнозата не те изхвърляне от обществото. Увреждането е просто една специфика на отделната личност, която в никакъв случай не означава непригодност на индивида за нормален живот. Тези личности просто имат нужда от подкрепа, за да развият потенциала, който носят
„Инвалид” за мен е стигма, поставяна на хората с проблеми от системата, която в даден момент от съществуването си не е имала възприятията да приеме „различните”. За мен тази дума е символ на отминало време и остарели вече разбирания, носещи в себе си идеята за непреодолимите различия. В онези, не чак толкова далечни, години системата е крила тези хора с проблеми и ги е направила невалидни – инвалиди. Те просто не са имали шанс да се докажат и да избягат от стигмата и да докажат на себе си и другите, че са личности и могат.
Боли ме, когато някой млад човек с увреждане нарече себе си инвалид и започне да се самосъжалява, заради това, което е.
Аз имам физически проблем, той е част от мен, уча се да го приемам като предизвикателство от живота и да го обичам заради уроците, които ми е дал. Те са наистина много големи и ценни. Не приемам, обаче да нося систематичната стигма инвалид. Ценя се и се обичам, каквато съм, уважавана, ценена и обичана съм такава. Развивам се и определено не се смятам за „невалидна”.