ЦНЖ на 25 години! У-а-у! Кръщелното е издадено от четвърто отделение на Софийския районен съд на 25 април 1995 година, а за родители официално са признати двамата Жоровци (Сматракалев и Минчев), Стефан (Николов), Владо (Петров), Румен (Урумов), Емил (Дунчев), Филип (Лазаров) и аз, Капка (Панайотова). Центъра, казват днес, е школа – школа за професионализъм и отстояване на принципи. Заслугата е на всички, минали през организацията, оставили част от себе си в нейното израстване, научили от работата си за по-добра среда, в която да живеем заедно.
През 1995 година – миналия век! – тръгнахме като първата правозащитна организация на хора с увреждания и си останахме единствени до днес. Трудна работа е борбата за човешки права, ако няма традиции, желание и нагласа за промяна, готовност за приемане на различието. Всеки, прекрачил прага на Центъра тогава, беше посрещан от усмивката на Ани (Янина), неувяхващото чувство за хумор на Ева (Романова) и винаги готовата да помогне Женка (Романова). По-късно Дара (Илиева) се присъедини към отбора на онези, които се грижеха за доброто здраве на организацията и реда в нея. В последно време тази работа върши Венци (Николова).
Започнахме с недостъпната среда – протести в София, разработване на наредби и закони и пак протести, защото нищо не се случва – продължихме с приобщаващото образование и личната помощ и се намесихме в процесите на деинституционализация.
Незабравимата и неуморима Мира Бацарова – Миренце, обичаме те за цялата енергия и професионализма ти, с които гореше в работата – постави началото, за да виждаме днес тук-таме скосени бордюри, рампи до входовете на държавните и общински ведомства, асансьори по станциите на метрото. Усилията на Мира и на всички около нея не бяха напразни, но има още много работа за свършване.
Всички се радваха на месечния бюлетин и списанието, които издаваше ЦНЖ. Четяха ги на един дъх, защото Валя (Воденичарова) и Вера (Младенова) не щадяха сили да ги правят интересни и полезни, да събират най-добрите автори, да се грижат за добрия изказ и правилния правопис. Люба (Чавдарова) пък се грижеше за библиотеката ни – единствена по рода си, пълна с интересни четива за независимия живот и начините, по които се живее той.
А обучителната програма се помни и до днес – 15 години след приключването си! Ани, Теди (Младенов), Павката (Павлов) и Мариян (Дянков) обикаляха страната, за да задават мъчителния въпрос „защо искате да правите точно това?“ Галя (Николова) ги следваше неотклонно и организираше всяка среща така, че да има всичко необходимо за ползотворно и приятно научаване на новите неща, свързани с независимия живот. Не беше лека тази работа!
Лили (Ангелова) и Ваня (Пандиева) вложиха четири години от живота си в неуморен труд, за да има лична помощ в България. Тя тръгна от София с името „асистент за независим живот“ и завладя държавата със Закон за личната помощ – и двете версии са безобразно побългарени и нямат нищо общо с оригинала. Днес към битката за истинска лична помощ се присъедини Митко (Николов), който работи с много страст и енергия. Не бива да забравяме приноса на Жоро (Цветков), Донка (Попарова), Офелия (Кънева) и още много, много други колеги и приятели, работили всеотдайно за каузата на независимия живот.
Последните години посветихме на деинституционализацията – тази сложна дума, която не можеш да разградиш на разбираеми части. С Мимето (Димитрова), Ники (Николова), Петко (Сталинчев), Нинка (Жишева), разбира се Митко, и с още много други хора си блъскахме главите, за да измислим как да я разкажем тази сложна дума на разбираем език, така че големите домове и малките домчета за хора с увреждания да останат в историята. Усилията ни продължават.
Благодарим ви, благодарим на всички!!!
Благодарим и на онези, които ни пречеха – с увреждания и без увреждания – защото техните усилия не оставаха незабелязани, защото тяхното пречене ни мобилизираше, караше ни да ставаме все по-добри и по-добри. Благодарим и на вас, опоненти!!!