Знаете ли какво означава да бъдеш зависим от някого, за да живееш? Не от себе си, а от добрата воля на роднина или близък? Сигурна съм, че не знаете. Вие, тези, които нямате увреждания, изобщо не си давате сметка какво приемате за даденост!
Нека ви разкажа.
Човекът с увреждане Ви е споделил, че много му се иска да иде в заведение, за да изпие с приятел по едно кафе. Нищо изключително, нали? Вие всеки ден пиете кафето си в близкото кафене, разговаряте с приятели, смеете се, правите планове за почивните дни. И решавате да поканите Човека с увреждане да си доставите това удоволствие заедно.
Идва заветният ден. Вие се приготвяте за петнайсетина минути – нахлузвате полото, набързо с пръсти срешвате косата, с отмерени движения слагате очна линия и спирала, пръс-пръс малко парфюм, обувате дънките и ботушите, намятате якето и сте готов.
Сега нека надникнем и в дома на Човека с увреждане. Него няма кой да го вдигне от леглото. Близките му са на работа или някъде на кафе с приятели. Него са го подготвили за деня рано сутринта – направили са му сутрешния тоалет, сменили са му памперса, нахранили са го, оставили са му вода на една ръка разстояние и са излезли. Телефонът стои на нощното шкафче, но немощните ръце на Човека с увреждане не стигат до там. Той или тя си лежи в леглото и гледа до болка познатите предавания по телевизията (дистанционното също е оставено извън обсег). А днес имаше уговорка да дойде с Вас на кафе…
И това е добрият вариант! Вариантът, в който Човекът с увреждане има здрави и силни роднини, които могат да го вдигат и да го примъкват насам-натам по леглото, за да го обслужат.
Представете си как протича денят на Човек с увреждане, който няма роднини. Не можете, нали? Е, можете, не можете да си представите, в България има много Хора с увреждания, които са в подобно положение. Много! Тези хора зависят от Закона за личната помощ. Животът им зависи! Но Законът, за съжаление, не работи за тях. За парите, които се отпускат дори и за най-високия брой часове, асистент е почти невъзможно да се наеме. А наеме ли се, се получава онова, което аз наричам „синдрома на недоволната санитарка“ – за толкова пари, толкова работа.
Знаете ли? Аз също имам своето увреждане – от детството си не мога да ходя, движа се с количка. Слава на Бог, в дома си мога сама да се обслужвам – мога да си сготвя, да се изкъпя, да ида до тоалетната, да се облека, да легна и да стана сама, да се преместя от и на количката си. Засега! Тръпки ме побиват, когато си помисля, че остарявам, ръцете ми отслабват, започвам да ставам несигурна във всичко. Превръщам се в бреме. И на най-злия си враг не пожелавам да стигне до положението, в което човек започва да се усеща като бреме за хората, които обича, за които се е грижил с всичката си обич и отдаденост. За близките, които имат свой живот и трябва да го съобразяват с моите нужди и потребности. Не говоря за глезотии. Говоря за елементарните ежедневни животоподдържащи неща. Аз лично моля Бога да ми спести тази мъка. Всеки ден!
Затова, мили хора, 3-ти декември НЕ Е празник! Трети декември е денят, в който всеки би трябвало поне за малко да седне и да си помисли за тези Хора. Да си помисли как се усещат цял ден мокрите памперси, как се гледа с дни в тавана, как се мълчи с месеци, как не се пие вода, за да не мокриш памперсите много, как се умира бавно… в самота. Да се помисли дали и в България нещата не биха могли да станат нормални и за Хората с увреждания, както е по целия свят. Защото човешките права са за всички! Поне един ден в годината оставете за малко важните си дела и помислете за Хората с увреждания и ни подкрепете в тежката ни борба за живот.
Искрено Ваша
Нина Жишева