“…Отново се усетих смразен от усещането на нещо непоправимо. И разбрах, че не можех да понеса мисълта — да не чуя никога вече тоя смях. За мене той беше като извор в пустинята.
— Мило мое, искам да те чувам да се смееш още… Но той ми каза:
— Тая нощ ще стане една година. Моята звезда ще бъде точно над мястото, дето паднах миналата година…
— Мило мое, нали всичко това — змията, срещата и звездата — е само лош сън…
Но той не отговори на въпроса ми. Той ми каза:
— Същественото не се вижда с очи…
— Разбира се…
— То е — както с цветчето. Ако обичаш някое цветче, което се намира на някоя звезда, приятно е да гледаш нощем небето. Всички звезди са цъфнали цветя.
— Разбира се…
— То е — както бе с водата. Водата, която ти ми даде да пия, беше като музика поради чекръка и въжето… помниш ли… тя беше хубава вода.
— Разбира се…
— Нощем ти ще гледаш звездите. Там, дето живея аз, е много мъничко и затуй не мога да ти покажа де се намира моята звезда. Но тъй е по-добре. За тебе моята звезда ще бъде една от всички звезди. И тогава тебе ще ти бъде хубаво да гледаш всички звезди… Те всички ще бъдат твои приятелки. Освен това аз ще ти направя един подарък…
Той пак се засмя.
— Ах, мило мое, мило мое, колко обичам да слушам тоя смях!
— Тъкмо това ще бъде моят подарък… както бе с водата…
— Какво искаш да кажеш?
— Хората имат звезди, които не са едни и същи. За някои, които пътуват — звездите са пътеводители. За други — те са само малки светлинки. За трети, които са учени — те са проблеми. За моя бизнесмен те бяха злато. Но всички тия звезди мълчат. А ти — ти ще имаш звезди, каквито никой друг няма…
— Какво искаш да кажеш?
— Тъй като аз ще живея на някоя от тях, тъй като аз ще се смея на някоя от тях — когато погледнеш нощем небето, на тебе ще ти се струва, че всички звезди се смеят. Ти ще имаш звезди, които знаят да се смеят!…“
                                                                          Малкият Принц – Антоан дьо Сент-Екзюпери
 

На 28-ми май изгубихме един млад човек. Почина приятелят ни Илия Кънчев Колев. Илийката, както всички приятели го наричахме, живееше в защитеното жилище в град Луковит от 2009 година. Той беше един от многото деца, поверени на държавата, от която се очаква да се грижи за тях, да ги отгледа като достойни граждани на България. Но, както се казва – Да, ама не! Това, което тази държава направи за Илия, беше да се постарае да го храни, колкото да не умре. Е, Илия почина! Страдаше от язва и си мислим, че тя му затри годините, но аутопсията ще си каже последната дума. Изключително нелеп край на един млад живот –  изгубихме човек на 32 години.

Сигурно ще попитате защо, по дяволите, ви занимавам с това? И без друго всички сме толкова потиснати напоследък, имаме си свои грижи, сякаш не умират всеки ден хора. Ние самите едва оживяваме; усещането, че сме на ръба ни убива. Жалко е за момчето, нооо…. Бог да го прости, лека да му е пръстта и толкова. Животът продължава! Да, прави сте, хора – животът продължава. И ето затова ви губя времето с моите писания – не е ли важно как продължава този живот?

Аз винаги съм си представяла живота като една невероятна Вселена, в която всеки човек е звезда. Появи се нов човек и Вселената се размества, да му направи място. И след това нищо в нея вече не е същото, както е било само преди секунди. Новият човек се настанява вътре и внася своите неща, своите ценности, своята същност, защото той идва с всичко това. Разбира се, налага се вселенските закони да се променят, съседните звезди започват да се съобразяват с току що появилата се нова, малка звездица. Дори космическите ветрове се съобразяват с това. А Новата расте, разхубавява се, взаимодействието й с останалите я променя, тя променя тях и Вселената става по-богата, по-светла и по-красива. Не знам, прекалено романтична ли съм, много приказки ли съм чела, но тази ми представа за живота винаги ме е устройвала. До момента, в който започнах да губя близки и роднини. Празните места на моите звезди започнаха да зейват грозно в така добре подредената ми Вселена, като огромни черни дупки, готови да погълнат всичко мое и скъпо. И най-странното – след всяка моя загуба Вселената вече не беше нито както е била преди това нито дори и като първоначалната Вселена. Та, странно същество е човекът – всичко променя и с раждането си и със смъртта си.

Всичко това мина през ума ми онзи ден, на гробището на Луковит, когато се прощавахме с Илийката. Гледах зейналата прясна дупка, която бяха изкопали за него и си мислех как това момче беше разместило звездите около себе си и потърсих празнотата, която оставяше след себе си. Празнота нямаше, нищо нямаше! Служебните лица, отговорни за защитеното жилище, на което Илия беше обречен и наречен през последните 8 години, измрънкаха кратко слово на възпоминание, толкова кратко, че останах с впечатлението, че не знаеха за кого говорят, обиколиха двайсетината човека в черно с кутия бонбони и бисквитки за бог да прости;  гробарите го спуснаха в дупката, заровиха го и … край! Тръгнахме си в тягостна тишина, но не след дълго животът продължи. В главата ми не спираше да се върти мисълта – това представлява общинско погребение. Толкова! Не, не, нямам предвид маси, пълни с храна за помен. В никакъв случай! Просто си мислех, че това момче има някъде роднини, има приятели, има хора, които го познават. Не трябваше ли да бъдат поканени да се простят и те с него? Не трябваше ли роднините му да бъдат уведомени? Може пък щяха да поискат да си вземат тленните му останки и да си го приберат на тяхно си гробище, в техен си гроб, при близки? Може би трябваше да има свещеник, да го отпрати по християнски? Но се съмнявам, че тези дами знаеха беше ли Илия вярващ или не и в какво вярваше той. Нищо, нищо, нищо, освен едно плахо кратко слово, бонбон и бисквитка за бог да прости! А това беше последното нещо, което се прави за него!

Никога няма да забравя лицата на младежите, които деляха покрив с него! Зачервени от плач, в очите им аз прочетох ужаса да видят какво ги очаква рано или късно. Потръпнах при тази ледена мисъл и в ушите ми зазвъняха камбани. В памет на Илия, който се заинтересува да се научи да чете и пише от една шарена Библия за деца, замотана някъде из жилището. Зазвуча ми камбана и за тези, които останаха след него. Нито те, нито който и да е друг, независимо къде живее, заслужава такова погребение…нито такъв живот! Те СА малки звезди, които заслужават своето място в човешката ни Вселена!

И, ако Малкият Принц ни подари звезди, които се смеят, когато ги погледнеш, Илия ни остави своята черна дупка, която кънти като тежка камбана в предупреждение колко много такива малки души са обречени да не живеят и да не умрат като всички останали.

Дано и вас съм поразмислила малко по въпроса как трябва да продължи животът ни след този 28-ми май….