Здравейте, господин Премиер!
Най-напред да Ви честитя Рождество и да Ви пожелая щастлива Нова година!
Да, господин Премиер, наближават празници. Прекрасни дни, всеки от които понесъл своето вълшебство на светостта и спасението, магията на бъдещето и неизвестността. Всички знаем колко добри и светли ставаме в такива моменти, мисълта ни винаги се протяга към другия, към създаването на неговото щастие. От друга страна, въображението ни се развихря и прелита около земното кълбо по няколко пъти на ден в търсене на кътче, където бихме желали да празнуваме тази година. Дали на плаж из Бермудите или Хавай, в Нова Зеландия ли да посърфираме или в Австралия, къде да покараме ски – дали в Швейцарските или в Австрийските Алпи. Все трудни за вземане решения, нали! Това е вашата празничност с нейните трудности, господин Премиер. Но има и една друга празничност, онази на моите приятели, на хиляди хора с увреждания в България, които на Рождество ще бъдат сами… с Бога… или без него. Защото много от тях вече не вярват в нищо; защото всички те са хора, зарязани от всичко живо наоколо, от род и държава.
Господин Премиер,
Ще си позволя в предколедните дни да Ви припомня една изключително скъпа на мен приказка на Андерсен. Приказката за онова мъничко, прекрасно момиченце, което изтлява бавно пред бляскавата витрина, заедно с последните клечки от кибритчето си. Всяка една клечица е блестяща и топла мечта, която грее, но не стопля. Не топли, защото е измамна! Нека и аз да запаля няколко кибритени клечки и да ви покажа някои от моите приятели, господин Премиер.
Палвам първата клечица и ви представям:
Моят приятел Б. е в своята истинска житейска зрялост – в началото на 40-те си години. Завършил е висше образование, работил е допреди няколко месеца. Сега не работи, не излиза навън, единствените разходки, които прави са между стаята, хола и кухнята. Приятелите му идват да го виждат все по-рядко и по-рядко, защото за тях излизането навън не представлява никаква трудност, заети са. Приятелката, с която доскоро бяха много близки и имаха много общи мечти, все още го носи в сърцето си, но той се страхува, че и тя ще си иде някой ден и вече не говори за нищо, свързано с бъдещето. И защо е всичко това, ще ме попитате вие, господин премиер, и аз ще ви отговоря: всичко това е не защото моят приятел Б. има прогресивна мускулна дистрофия, която напоследък го е съборила в инвалидна количка, а той живее на втория етаж и няма кой да му помогне. Само затова!
Палвам втора клечица и:
Ето го и моят приятел Л. Мъж, попревалил вече житейския си път, който през цялото си време го е вървял с достойнство, изкарвал е хляба си честно, опитвал се е да сбъдва мечтите си. Винаги ме е впечатлявал с брилянтното си чувство за хумор и остроумието си, беше чест за всяка компания той да е с тях. Сега обаче Л. е съвсем сам, не може да стане от леглото си, по цели дни гледа в тавана или в малкото телевизорче, с което често се кара, само за да чуе глас от жив човек. От време на време идва близка родственица, която оставя на една ръка разстояние вода и храна, почиства набързо, понатекне, че времето й е оскъдно и си отива. И Л. има тежко физическо увреждане, което го вкара в количката, но след време го тръшна в леглото и не го пусна от там и Л. тихичко си лежи, оглушал от самота – няма кой да го вдигне от леглото и да го сложи в количката, да го изведе на въздух. Отговорът за хора като него е прост и се нарича лична помощ. А той няма право на такава, тъй като не води активен живот. Приемате ли такъв цинизъм, господин Премиер? Аз не мога….но вие сте друго нещо, вие сте премиер….Какво ли разбирам аз?!
Палвам третата клечица и
Виждате ли тази къщичка, господин Премиер? Това е къщичката на едни много специални и прекрасни млади хора. Те се смеят с цяло гърло и са непокорни точно, колкото подхожда на младостта им . Мечтаят да променят света, да създават семейства, да отгледат челяд, да работят за хляба и бъдещето си. Не, те не са братя и сестри. Нямат никаква връзка помежду си, освен факта, че всичките са прекарали първата, за сега, част от живота си в домове и институции. През цялото време там някой ги е наблюдавал, писал е графиците на дните им, учил ги е да правят грозни цветя от избеляла разтегателна хартия и вази от отрязани пластмасови шишета. Тези младежи не са от най-учените, не са дори достатъчно грамотни, но то е не защото са глупави. Така е защото през целия им досегашен живот някой ги е лъгал, че се грижи за тях, лъгали са ги, че тази къщичка е домът им. Твърдя, че са лъгани, защото в чий дом се пишат графици за ставане и лягане, в чий дом се подават заявления за излизане навън? В чий дом някой непрекъснато те наблюдава и те заплашва, че, ако не слушаш, ще бъдеш изгонен от там, а ти няма къде другаде да отидеш. Тези млади хора не са извършили никакви престъпления нито са дребни хулигани. Те са младежи с увреждания, които нямат бъдеще, защото никой не си е направил труда да ги подготви за това, защото с програма за протичане на деня и с умения да правиш грозни хартиени цветя бъдеще не се гради. Съгласете се с мен, господин Премиер – за длъжността, която заемате в момента, вие сте положили малко повече усилия, нали? Но, ах да! Как бихте допуснали, че човек с увреждания може да стане премиер, нали?
Няма да паля повече клечки, господин Премиер, нищо че в приказката клечиците бяха цяла връзка. Ще спра до тук, защото моите приятели, които ще прекарат своята Коледа сами, тъжни и със студенина в душите си са хиляди. Трябват ми много, а и… дали вие бихте ме забелязали с моите бледи клечици от светлината на Хавай или от височината на Алпите? Едва ли…
Е, господин Премиер,
Весело и светло Рождество и
Честита Нова година!
Пожелавам ви един от многото подаръци, които със сигурност ще получите, да бъде едно по-голямо сърце и една по-топла душа.
А аз ще пожелая на себе си и на хилядите си приятели с увреждания нов премиер, такъв, който ще работи така, че да могат всички българи да имат по-светли и по-щастливи празници, без изключение и независимо дали имат или нямат увреждане.
Нина Жишева