снимка: харесай сеКогато се каже хора с увреждания, всички останали очакват такива, които са изключително различни от тях. Защо? На този въпрос всеки има свой отговор. За хората, които са в групата на различните, най-често отговорът е отказът на обществото да ги приеме. Дали обаче този отказ не се крие в поведението на хората с увреждания и начинът, по който те самите се възприемат?

Не може да мислим и казваме, че не ставаме за нищо и да очакваме останалите около нас да имат друго мнение. За да гледат на нас по определен начин, ние трябва да покажем тази своя визия. Ако ние, „различните”, покажем своята борбеност и воля за живот като равни, ще ни приемат и онези, смятащи ни за особена категория хора.

Оплакванията и самосъжалението не водят до никъде. Няма начин да повтаряме колко сме болни и онеправдани и да искаме равен старт. Животът е борба! Всеки се бори, за да се докаже. Хората с увреждания не сме изключение. Напротив, за нас битката често е по-трудна, защото се борим с предразсъдъци от страна на другите, а може би дори имаме свои собствени. Купчината неуредици стават грандиозен проблем, особено когато в главите ни има собственоръчно  поставени бариери.

Не са малко обаче примерите за хора, спечелили битката да бъдат приети. Според мен всеки е достатъчно силен, за да се пребори и защити себе си. Стига да има желание, възможност ще се намери. Всеки има своето място под Слънцето, ще го намери единствено, ако иска и не се страхува от борбата.

Липсата на воля за живот у много хора с увреждания е основен проблем. Те са се примирили с положението си на хора „второ качество„ , само се вайкат и повтарят колко са зле, а когато им кажем да направят нещо за промяната, която уж толкова искат, се започва една много дълга тирада как те не могат да променят нищо, защото са нищожни пред онези хора и неща, от които са зависими. За да няма сърдити, бързам да кажа, че наистина в някои случаи борбата е изключително трудна при условията, в които сме поставени. Питам се обаче как някои успяват въпреки всичко, защото условията са еднакви за всички в по-голямата си част.

Със самосъзнание на хора „втора ръка” няма как да бъдем приети. Доказвайки се в определена група, всеки трябва да поеме своята отговорност, това ще определи мястото му в групата. Отказвайки поемането на отговорност дори за себе си, защото сме с увреждане, автоматично затваряме вратите за влизане в група, а какво остава за идеята да бъдем пълноправни членове в такава. Това се отнася за работа, училище и дори за обществото, като цяло. Докато в нашите глави битува схващането, че не ставаме за нищо, няма как на работа или в училище да ни приемат на една основа с другите.

Харесвайте се и се приемайте такива, каквито сте. Това е единственият път към равния старт, който толкова искаме. Нека покажем, че имаме качества, другите ще ги оценят. От нас зависи.