На 05.05.2014 г. група хора с увреждания, достатъчно луди и убедени, че промяната зависи и от тях, независимо колко трудно и бавно се случва в България, решихме да опитаме късмета си на станалия вече мрачно известен Терминал 2 и изразихме символичното си желание да напуснем България. Не, че не обичаме родината си. Както каза Митко – “Обичам я тая страна, но държавата не струва! Като участници във впечатляващ флашмоб, въпреки дъжда и липсата на специализиран транспорт, малката група ентусиасти се изсипа на аерогарата точно в 12 часа.
Алекс дойде чак от Драгоман,
а Митко от Видин.
Ваня Пандиева се дотъркаля от Люлин, минавайки през метро и автобус 84.
Всеки си беше избрал желана дестинация, където бордюрите са скосени, тротоарите са равни, транспортът е достъпен и независимият живот е човешко право, а не „каприз“. Разказахме на журналистите какво ни е събрало и накарало в тоя ветровит, дъждовен и унил ден да идем на летището и да съберем погледите на пътуващи и посрещачи. Разказахме колко нелепи и вредни са ТЕЛК-решенията, които ни бележат като нетрудоспособни хора; споделихме своята убеденост, че законодателството в областта на уврежданията в България трябва да бъде коренно променено и синхронизирано с Конвенцията на ООН за права на хората с увреждания; за н-ти път се оплакахме от пълна липса на адекватна жилищна политика, на лични асистенти (тук разказахме за безумното точкуване на животите ни според столичната наредба за АНЖ), на достъпна среда, транспорт и образование. Ваня Пандиева показа скъпоценния си инструмент, с който отваря рампи – една вълшебна отвертка, която впечатли, както медиите, така и водачите от градския транспорт.
Следващия път се надяваме да бъдем повече – поне толкова, колкото са били почти по същото време в Берлин хората, които са изразили своя протест срещу нередностите в социалната политика на Германия. Там са били хиляди. Ако искаме да живеем като германците или норвежците, или шведите, ще трябва да се борим като тях.