Първият в историята на българските политики по уврежданията Закон за личната помощ (ЗЛП) влезе в сила от 1 януари 2019 г. (обн. в ДВ, бр. 105 от 18.12.2018 г., в сила от 1.01.2019 г.) след дълги протести и сериозен натиск от страна на родители на хора с увреждания – гласът на самите хора с увреждания обаче не беше чут. Този нормативен акт регламентира нов вид подкрепа за хората с увреждания и заявява цели, свързани с „упражняване на правата им, за пълноценно участие в обществото, за извършване на дейности, отговарящи на индивидуалните им потребности от личен, домашен или социален характер и за преодоляване на бариерите на функционалните им ограничения“. Механизмът е основан на гарантирана от държавата финансова подкрепа, предоставяна в зависимост от индивидуалните потребности на всеки ползвател и при зачитане на избора им за това кой да бъде асистент. Година по-късно ЗЛП беше променен и допълнен (обн., ДВ, изм. и доп., бр. 103 от 4.12.2020 г., в сила от 1.01.2021 г.), така че да се запазят ограничителните параметри в него, които трябваше да отпаднат през 2020 година.

Отправна точка в анализа на Закона за хората с увреждания е принципът, че увреждането е динамично социално понятие, което отразява невъзможността на хората с „траен физически, психически, интелектуален и/или сетивен дефицит“ да участват в живота на избраните от тях общности поради бариери в средата, която те обитават – физическа, културна и институционална. Този подход към уврежданията, наречен още „социален“ в противовес на „медицинския“, се основава на принципа за универсалност на основните човешки права, чиито носители са и хората с увреждания. Така Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания не въвежда нови и извънредни права на тази социална група, а потвърждава валидността на всички основни права на човека и за хората с увреждания.