Архив на категорията

Всичко писано през годините!

Как би следвало да разсъждава и действа една истински независима личност?

Само живеенето не стига, човек трябва да има слънце, свобода и малко цветя.

Ханс Кристиан Андерсен


Напоследък много започнахме да говорим за независимия живот на хората с увреждания. Да го обсъждаме, да го предъвкваме, да търсим виновати и невинни за това доколко независимо или зависимо живеем. Дори започнахме и една импровизирана дискусия с един млад човек във фейсбука, много готин, както харесва да се приема той. Та този млад човек постави въпрос, който, лично на мен, ми се стори доста интересен и провокативен. А именно – „как би следвало да разсъждава и действа една истински независима личност?“ А аз бих попитала – какво всъщност ни прави независими? Когато заговорим за независим живот на хора с увреждания, обикновено първото нещо, което споменаваме, е услугата асистент за независим живот. И тази услуга е безспорно необходима, за да бъде независим един човек в инвалидна количка, с квадрипареза, например. Но… ето тук идва и моето специално НО. Само и единствено в нея ли се състои нашата истинска независимост?  Този млад човек, за когото споменах по-горе, твърди, че неговата независимост е в начина, по който се възприема той, а той се възприема на първо място като човек, като готин, забавен, интересен, позитивен, уверен в себе си и уменията си и чак след всичко това идва напълно незначителният, според него, факт на увреждането. Аз съм имала случаи да срещна хора, които при запознаването си с мен са представяли увреждането си още преди да споменат името си. Срещала съм се с хора, които, виждайки количката ми, най-напред са ме питали от какво съм болна, а чак след това са се сещали да попитат за името ми или за образованието и квалификацията ми, в случаите, когато съм кандидатствала за работа. Познавам хора, които много свенливо представят себе си, притеснявайки се от увреждането си, познавам и такива готини, позитивни, интересни, забавни хора, за които увреждането е просто само едно досадно глупаво стечение на обстоятелствата… като това да завали проливен дъжд, точно когато си излязла навън с ефирната си нова рокля. Близка съм и с хора, които плахо свеждат глава пред  простотията, дебелащината и грубостта на системата и нейните чиновници, от страх да не я разсърдят, защото тя е само една, а без нея накъде? Без помощи, без добавчици за туй-онуй, без  точици за асистент… страшничко си е, трябва да признаем. Познавам и хора, които по никакъв начин не могат да допуснат и дори мисълта да поверят живота и ежедневието си на някой, който е различен от роднина. Да кажа и за себе си – аз съм от ония, които са се приели такива каквито са – добра или лоша, готина или не, интересна или не, обичлива или не, аз просто съм си такава, а не защото съм в инвалидна количка. Количката ми по никакъв начин не е оформил светоприемането ми, отношението ми към хората, изискванията ми към тях. Фактът, че съм в количка е определил само начинът на организация на ежедневието ми, така че да мога да се справям максимално независимо, за да ми е хубаво на душата, да се чувствам достойно. Е, твърде възможно е и да ме е направил малко по-борбена. Гадничката част от моята организация на средата е, че тя се свежда само до дома и двора. От там нататък, попадам в ръцете на Системата. А тя никак не е грижовна към хора като мен. Не споменах всичко това по-горе, за да съдя или да хваля някого. Разбира се, аз гледам на нещата от моята си камбанария.  Много ми е любопитно да видя и вашата гледка. Споделете…

Абсурдът с асистентските програми

Правото на лична помощ – едно от основните права на хората с увреждания, залегнали във философията за Независим живот и Конвенцията за правата на хората с увреждания на ООН, която правителството ни ратифицира преди три месеца.

В нашата страна обаче това право не се смята за важно. Явно обществото и държавата не са дорасли за това. В момента, в който човек с увреждане отиде да си търси правата, защото иска да е независим, отговорните институции заявяват, че няма пари. Не го казват в прав текст, крият се зад фалшиви извинения, но посланието им е това.

Преди време реших да кандидатствам за асистент по програма “Подкрепа за достоен живот” към общината. Бяхме разбрали, че ще има удължаване с осем месеца, имах и вариант за асистент. Майка ми отиде да попита как стои въпросът с кандидатстването в общината. От там заявиха, че удължаването се отнася за хората влезли в програмата от самото начало. Повече часове нямало да бъдат отпуснати. Така останах без асистентска услуга, въпреки че попълвах анкетна карта, която по мое мнение имаше абсолютно абсурдно съдържание. Според попълненото в нея би трябвало да събирам достатъчно точки, защото процентът ми на инвалидност е сто, а в същото време съм “социално активна”- уча, пътувам и т. н. Но уви! Все още ще ми се налага да разчитам на доброволна лична помощ от страна на близки, роднини и приятели.

Може би много хора се питат защо не съм в програмата от началото, отговарям веднага. Моя близка беше председател на оценяващата комисия, експертното ми решение от РЕЛК  изтече и се справях без асистент, но ситуацията се промени и реших да търся правата си. Не казвам , че не се справям, продължавам да пътувам и да върша всички неща, с които запълвам времето си.

Иска ми се обаче да не превръщам близки и приятели в заложници на моето увреждане. Преди ползвах услугите на асистент и нещата бяха доста по-добри. Не бяха перфектни, но все пак не се притеснявах за неща, като това, дали ще има с кого да отида на екскурзия, как ще оставам след часовете в училище за извънкласните дейности, в които участвам.

Бях лишена от асистент от институциите, според лекарите от мен не става нормален човек, но аз няма да се лиша от правото си на достоен живот заради чуждото мнение.

В каква страна живеем?

***** ***** *****

Людмила Борисова

 

Чук чук чук….. Събудих се от силно чукане по вратата и се чу гласът на близка на Пуфи (по молба на героинята ми името е променено, но историята си е напълно реална):

Мила, момчето, което ще живее под наем в твоя апартамент, ме докара и ти носим багажа, който имаш…

… Аз се надигам и с удивление поглеждам стоварването на багаж пред леглото на Пуфи – около 6-7 големи торби и смаяно питам:

– Къде ще ги прибраме в таз стая два на два квадрата?

Близката й ме поглежда и казва:

– А ние къде да го приберем? …

Боже, толкова се възмутих… За пореден път се запитах, в каква страна живеем??? Какви хора са управниците ни? Защо хора с увреждания имат апартаменти, а в същото време биват „набутвани“ в институции? Сещате ли се какво става? Дори и да имаш близки и роднини, дори и да имаш апартамент на твое име, дори да не си израснал в институция и да си живял със семеството си, в един момент, щом си с увреждане, настаняваме те в институция – там ще те къпят, ще ти готвят, ще ти е топло, ще ти е много по-лесно…

…Какво се получава? Изходът е един и същ и за тези, които израстват в институция, и за тези, които са в семействата са. Липсата на подходяща политика и предлагане на адекватни асистентски услуги принуждава много хора да отидат в институция,  където те дори нямат собствено пространство. В случая на Пуфи останах с чувството, че тя НИКОГА няма да има възможността да обитава апратмента, който е на нейно име. По-лесно е да я „обгрижват“ в институцията, да не носи отговорност за нищо, само защото увреждането й не й позволява да се справи сама с обичайни неща – обличане, готвене, пране и прочие.  И така, нейните близки (майка, баща, и други роднини) са спокойни, че тя е жива, нищо, че е само с основно образование, но все пак е нахранена, облечена, има някаква връзка със света  (повечето време – виртуално)… сиреч повече не й трябва.

За какво й е да учи по-нагоре, за какво да се развива, „ти гледай там да си на топло и да се грижат за теб, че някои и това нямат“. С една дума, бъди благодарна за грижата към теб. На колко ли хора с увреждания в ушите им са звучали тези думи, произнесени от най-близките им хора, когато ги оставят в дома? Колко ли са дошли по собствено желание, защото няма друг начин… За завършек ще поместя стихове, написани от човек, принуден да преживява в институция, въпреки възможността да живее в семейна среда:

 

ШАНС

 

Чак на края на града,

скрит направо във гората –

да не вижда го света,

е приютът за сакати.

 

Казват: „Тук ти е добре –

покрив и храна си имаш,

иначе си много зле –

вън безспорно ще загинеш“.

 

Чуй, приятелю ми драг

(с панталон или с поличка),

ако и да си на крак,

а пък аз съм на количка:

 

Бог ЧОВЕК ме е създал,

не хайванче по принуда.

Шанс на мен е също дал

да печеля битки трудни! 

 

Хр. Радомирова

Съвременната „Приказка за стълбата”

Съвременната „Приказка за стълбата” не е сред положителните приказки. Всъщност поука винаги има – затова бих попитала, на какво си готов, за да си сред първите, заслужава ли си – струва ли си изобщо да пренебрегнеш очите, ушите, паметта и сърцето си, за да се изкачиш на върха на стълбата? Гледайки себе си в огледалото на своята съвест, нашите управляващи няма ли да припознаят юношата от Приказка за стълбата, който изкачвайки се, слезе в самия ад на ограбената си душа? А струва ли си изобщо? Някои казват: – Това не се отнася за мен! – А дали е така? Където абсурдното и алогичното е норма. Защото вечното зло дебне отвсякъде, а човешкото у човека се оказва твърде крехко. И нима това е чудно в общество, в което легимитиращ етиката принцип е “Без чест ли си? – Прави ти чест!”

Не ни остава нищо друго освен да се стремим да променим системата. Помни, ти си една малка част, но ние всички имаме право на глас и мнение как да живеем живота си. Парите, властта са като наркотик. Най-голямото зло, което изкушава човешкото у човека, е властолюбието и парите. А стълбата… Стълбите водят нагоре, надолу. Кой обаче доброволно слиза от стълбата? Всеки иска да е на по-горно стъпало – гледката, която се открива от по-високо е по-широка, по-интересна, по-завладяваща. Именно това кара да се забравя, кой от къде е тръгнал и иска да остане така винаги, сякаш така е било… Но това е различно от реалността. Дори да живеем със затворени очи, светът около нас не спира развитието си и често оставаме изненадани от ефектите, които сами сме предизвикали. Може би едно препъване и търкаляне в обратна посока понякога е нужно, за да започне някой отначало и без старите грешки да се надпреварва към нови върхове. Тривиален финал, но понякога завръщането към обикновените неща би могло да бъде здравословно. Политиката не би трябвало да има място в художественото тълкуване на литературата, но това поетично бижу в проза, заяви своето смело и незабравимо присъствие в съкровищницата на българската литература и носи в себе си заряда на предупреждение.

За управляващите е по-важно какво да говорят, не какво да направят. У нас много се говори и нищо не се прави. Държавата забравя своите задължения, превръща се в абстракция, която нехае, затворена за собствените си граждани. И така ще бъде докато хората с увреждания стоят вътре в дома и живуркат, и само се оплакват един на друг… И чакат… някой да направи нещо, да свърши нещата вместо нас, да протестира, да иска вместо нас. Никой няма да се сети за нас, ако самите ние не поискаме силно и смело, и много ясно – да вземем живота си в ръце – да имаме избор, да живеем нормално като нашите колеги в Европа. И да настояваме упорито… Да се борим за правата си – за правото на образование, на труд, на кариера, на достойно заплащане, за социално включване, за овластяване на хората с увреждания. Защото овластяването не е привилегия, то се осъществява чрез и от социума – това е право на всеки човек.

Полага ли правителството усилия към затваряне на институции за деца с увреждания и възрастни, създават ли достъпни училища и работни места, за да могат хората с увреждания да работят, да печелят пари, да се освободят от бедността? Защото недохранването, лошото здравеопазване и опасните условия за живот, всичко това води до увреждания. Изключени от икономическия и социалния живот, хората с увреждания живеят в бедност и социална несправедливост. И така ще бъде докато повечето от хората с увреждания започнат да се държат като европейски граждани и да изискват от държавата онова, което декларира като намерения, а не непрекъснато да унижава гражданите си и да се оправдава с безпаричие.  И как ще се равняваме по европейците с увреждане като се радваме на дребни помощи вместо да настояваме за достъпна среда, за лична помощ  и съвременни помощни технически средства, да се образоваме, да ходим на работа и да печелим достойно. Свободата е ценност в човешкия живот и се състои в това всеки да избира, да планира и да действа според собствените си разбирания, желания и цели. Затова е необходимо решително да показваме и доказваме формализма на куцата система, като се изявяваме в медиите. Повече да излизаме на улицата, да отстояваме своята кауза! Да защитим своите човешки права въпреки куцата политика!

Настройки за поверителност
Ние използваме "бисквитки", за да подобрим Вашето преживяване, докато използвате нашия уебсайт. Ако използвате нашите Услуги чрез браузър, можете да ограничите, блокирате или премахнете бисквитките чрез настройките на Вашия уеб браузър. Ние също така използваме съдържание и скриптове от трети страни, които могат да използват технологии за проследяване. Можете избирателно да дадете своето съгласие по-долу, за да разрешите такива вграждания на трети страни. За пълна информация относно бисквитките, които използваме, данните, които събираме и как ги обработваме, моля, проверете нашите Политика за поверителност
Youtube
Съгласие за показване на съдържание от - Youtube
Vimeo
Съгласие за показване на съдържание от - Vimeo
Google Maps
Съгласие за показване на съдържание от - Google