Архив на категорията

Всичко писано през годините!

За малко да пропусна най-невероятното изживяване в живота си. Защо?

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Все още се усмихвам и се пренасям в едно друго измерение, когато през ума ми мине мисълта за това, което се осмелих да направя преди месец, а именно – да летя с парапланер! Не бих се определила като най-екстремната личност, ако такава скала съществува въобще. Парапланеризмът не е бил сред мечтите ми или сред списъка с неща, които искам непременно да изпитам през живота си (а може би трябваше да е!). Просто винаги съм се възхищавала на онези малки точици в небето с големи ‚парашутоподобни‘ крила на тях. Не съм си мислила, че мога да бъда като тези точки в небесата и някой ще гледа мен от земята и ще си мисли това, което си мислех и аз, когато бях на тяхно място. Сигурна бях, че да полетиш така свободно е велико изживяване, но срам ме е да призная, не ми беше дошло на ум да мечтая и аз да изпитам това. Камо ли да си го поставя за цел. Защо?

Мисля, че причината е в това, че сама си поставях граници. Граници на възможното, граници на ума и тялото. „Не мога“, „не е за мен“, „няма да се справя“, „само смели до безрасъдство хора го правят“ – мисли от този род трябва да са владеели съзнанието ми, на подсъзнателно ниво, а може би и съвсем осъзнато. Това е толкова тъжно. Колко ли възможности пропускаме, защото ни е страх и се съмняваме в собствените си способности? Не знам дали е вярно, че Марк Твен го е казал (винаги съм се чудела дали мъдрите мисли, приписвани на известни личности, са наистина техни), но със сигурност смятам за вярно това, че човек като погледне 20 години назад в живота си съжалява много повече за нещата, които не е направил, отколкото за грешките, които е допуснал.

Липсата на малко дързост и нерешителността са сред най-големите ‚вредители‘ за мечтателя. Те са в състояние да прокарат дълбоки корени в ума ни и упорито да разяждат всеки полет на мисълта ни, всеки устрем за постигане на нещо повече от това, което можем да направим извън ежедневната ни зона на комфорт. В тази зона е топличко и уютно, сигурно и спокойно. Едва ли е лошо да имаме нещо такова в живота си, но да се ограничаваме единствено до него е престъпление към самите нас

Сякаш човекът така е устроен, че твърде рядко се вслушва в съветите на околните. Ако беше иначе, то хората нямаше да повтарят едни и същи грешки поколение след поколение… Изкушаващо е сам да стигнеш до някои изводи, до които други отдавна са стигнали преди теб. Не звучи много логично, но е факт. Мантрите „всеки случай е различен“, „всеки си знае хала“ са обикновено и лесно оправдание. И въпреки това от време на време чуждият опит ни влиза в чудесна употреба. Говоря за вдъхновението, за това да ти се прииска да сториш нещо, което друг е постигнал. И понякога не само ти се приисква, а наистина го правиш!

И така, стигаме до посланието ми до търпеливите читатели на горенаписаното, а именно да ви провокирам да поискате да полетите! Е, кой е казал, че задължително трябва да е с парапланер? (Макар че обмислянето на идеята определено си струва) Имайте дързостта да полетите в съзнанието си. Бъдете дръзки в мечтите си. Никой и нищо не може да бъде такава пречка пред изпълнението им, както вие самите и по-точно вашата нагласа. И обратното – вие самите сте единствено в състояние да превърнете мечтите си в реалност.

Деинституционализацията в България! А дано, ама надали!

Моето кратко и едновременно дълго пътуване до Съединените щати – с една едничка цел: Света да види през моята лична история съдбата на много хора с увреждания.

Как се стигна до това пътуване.

Бях поканенeна от шведската организация STIL (Стокхолмски кооператив за лична помощ) като част от официалната правителствена делегация на Швеция в 68-мата сесия на Общото събрание на ООН и да направя презентация в съпътстващо събитие на тема: Преминаване от бедност и социално изключване към независим живот на хората с увреждания (Progres from Poverty and Social Exclusion Towards Independent Living on Persons with Disabilities).

За първи път се сблъсквах с факта, че трябва да си извадя виза и първо да платя за нея, за да ида на интервю. На интервюто ме питаха с каква цел отивам, имам ли роднини в Щатите, от колко години работя в сферата на уврежданията, колко страни съм посетила. Едновременно с това течеше и подготовката на презентацията ми, основното нещо, заради което се бях запътила към Ню Йорк – тя до последния момент търпеше промени, хвърчеше по мейлите между София и Стокхолм, където Джейми, Катарина, Капка и Митко помагаха както за съдържанието, така и за „художественото“ оформление.

В събота на 21-ви септември излетяхме за Варшава и оттам за Ню Йорк. Полетът беше дълъг и уморителен. Разликата във времето също оказа своето влияние – часовете вървяха напред, а часовниците ни назад. Пристигнахме в Ню Йорк по тъмно и капнали от умора. На другия ден – 22 септември трябваше да станем рано, за да отидем в една от сградите на ООН, където трябваше да ни се издаде пропуск с електронен подпис и снимка. Дългото чакане, навалицата и стоенето на крак ме изтощи до край. Последва дълга делова среща с колегите от Швеция за уточняване на подробности около събитието, моята презентация и всякакви други аранжименти с нюйоркски привкус.. Заспах непробудно – все още нямах представа дали е нощ или ден, беше просто тъмно. Събудих се с мисълта за кафе и разходка по близките улици. В началото малко главата ми се замая от огромните сгради, помислих си, че не бих живяла в такъв мегаполис, където няма зеленина около сградите. Но нещо друго ме грабна, нямате си представа там каква е атмосферата – разхождах се и се наслаждавах на пъстрия свят, ходех бавно защото все още краката ми трепереха от умора. Такава пъстрота от националности и култури никъде не бях виждала освен в Англия, но в сърцето на Ню Йорк тя блесна пред мен с цялата си красота и различие. Живостта и пъстротата наоколо ме изпълваше с енергия, динамиката сякаш пулсираше в мен, чувствах се страхотно. Другото, което забелязах, навсякъде беше достъпно, тротоарите скосени. Седейки на спирката, минаха няколко автобуса, всичките пригодени за хора с увреждания и спирайки, се накланяха, “подканяйки” ни да се качим. Помислих си, колко ли по-спокойно щеше да ми бъде да пътувам в градския транспорт в града в който живея в България – без да се оглеждам кой е достъпен и кой не, без да гадая дали следващия непременно ще е достъпен, без да чувам приказките на шофьорите, че видите ли има си специализиран транспорт. Никъде не видях паркирани коли пред спирките или на тротоарите, никъде не зърнах бездомни кучета, от които се страхуваш, особено през зимата, когато са на глутници. С една дума – ДОСТЪПНАТА среда е нещо нормално там, нещо, което просто се случва.

На другия ден сутринта попаднах в записното студио на Отворено общество, където взеха интервюта от мен и от Капка. Аз описах накратко живота си, а водещата – с широко отворени очи – ми задаваше въпрос след въпрос: защо не са ми дали да уча в художественото училище, защо не ми дават общинско жилище, щом искам да напусна дома, защо… Моите отговори не й звучаха достоверно, не можеше да проумее в каква държава живея…

След това се отправихме към сградите на ООН през тежкия нюйоркски трафик и затворени улици. Презентацията ми възбуди интереса на всички в залата – кратка, но изразителна заради многото снимков материал, хвърли участниците в недоумение (можете да я видите по долу). Ако не говорех в първо лице единствено число, вероятно нямаше да повярват, че това се случва в държава-членка на Европейския съюз. След мен Капка сподели варианти за промяна, която могат да предизвикат донорите заедно с държавата, стига да поискат. След края на събитието почти всички се изредиха да ни благодарят за интересната презентация.

Тръгнах си от Ню Йорк с надеждата, че нещата не са напразни, че не бива да се спира дотук, че светът трябва да знае за съществуването на огромни институции, където са затворени много човешки съдби.

Защо няма санкции за Же-Пе-то?

P9010596-1024x768

В началото на март от Център за независим живот си направихме труда да попитаме Изпълнителна агенция „Железопътна администрация“ относно това какви санкции са наложени в областта на достъпния транспорт в страната, тъй като всички знаем доколко недостъпен е той. И получихме ето този отговор – санкции няма!

И веднага ме напъна неудържимият мерак да попитам защо! Защо няма санкции, след като в България железопътният транспорт се смята за частично достъпен, което само по себе си е абсурдно. Има някакви машини, с които се осигурява някакъв достъп и които мият очите и съвестта на господата от же-пе-то, ама тия машини са на определени гари и само там можеш да се качиш или слезеш. А, освен това тези машини не са по всички линии – има ги само по линиите София-Бургас и София-Варна. Та ситуацията в железопътния транспорт е такава, частично достъпна (което аз лично определям като категорично недостъпна), но няма жалби. Няма! Е, ето това ми е въпросът – защо, мили хора, не се жалвате? Защо не си търсите правата? Защо, като видите нещо хубаво от чужбина, само тъжно въздишате, просълзявате се и примирено си казвате „Ех, такива неща у нас няма скоро да се случат!“ Ми няма, да се случат, я! И как и защо да се случват, след като ние не ги искаме, не настояваме да ни бъдат осигурени от държавата, задължена да гарантира нашите основни човешки права?! Сякаш не знаем, че правото на придвижване е основно човешко право, а незначителните 9,75 лв. на месец за транспорт са придобивка, която нищо не ни гарантира, а с тая достъпност на транспорта, не можем и да я ползваме по предназначение?! За нея обаче спретнато подаваме камара документи, висим по опашки пред социалните служби и трескаво проверяваме дебитните си карти за месечното постъпление от 9,75! Да не говорим за лелките и чичковците, които пращят от здраве, ама душа дават за едно ТЕЛК-решенийце, което би им осигурило веднъж годишно безплатно пътуване с ЖП-транспорта. А после ние сме обирали държавния бюджет! Не може да ми се изясни защо ние непрекъснато се оплакваме от нещо, а не си мръдваме и пръста да си потърсим правата, да се жалваме, да настояваме.

Е, това е – щом няма жалби, няма и достъпен транспорт, няма и санкции, няма и надежда, защото сме я продали всички заедно за 9,75 на месец. Така държавата си е купила спокойствието, за да не й досаждаме!

Колко често виждаш четвъртия кадър?

Думите ‘стереотип’ и ‘предразсъдък’ определено носят негативно значение и да кажеш на някого, че ги притежава определено се смята за обида. Само че според психологията тези понятия не са задължително отрицателни. Напротив, те са дори напълно необходими в живота на един човек. Сложно казано, те са нужни заради така наречената ‘когнитивна икономия’. А на по-достъпен език това означава, че човек, възприемайки света около него, изгражда модели на често срещано поведение и ги запаметява, така че в бъдеще, когато отново срещне подобни ситуации, да може да реагира бързо, а не да му се налага да анализира случващото се и чак тогава да предприеме действие – стратегия, която може да спаси живот. С две думи – стереотипите спестяват време на мозъка ни, който е ограничен в качеството си да обработва информация. От еволюционна гледна точка тези модели са крайно необходими и практични, затова те съществуват и днес всъщност. За пример мога да дам една реклама, излъчвана в британския ефир преди години. Първият кадър от рекламата показва млад мъж с гола глава, раздърпани панталони, широко яке и кубинки, тичащ по тротоара на една улица. В следващия кадър от друг ъгъл камерата показва как младият мъж бяга към по-възрастен мъж, облечен с костюм, носещ куфарче и вървящ спокойно по същия тротоар. Третият кадър включва младият мъж застигайки в гръб другия и събаряйки го на земята, а в последния – една купчина с тухли се изсипва от строеж точно на мястото, където е бил мъжът с куфарчето. До преди последния кадър никой не би си помислил друго освен, че младият мъж агресивно напада другия участник в сцената. Защо е така? Много просто – ние съдим за една ситуация по това колко често срещана е тя. Голата глава, дрехите и обувките на актьора в рекламата неминуемо се асоциират с агресивен тип поведение и затова заключението, което мозъкът ни прави е, че става въпрос точно за това. Но мозъкът греши.

Колко ли често правим подобни грешки? И което е по-важно и обезпокоително – в истинския живот имаме ли на разположение четвърти кадър, който да ни покаже нагледно колко  сме сбъркали в преценката си?

Наскоро направих една такава грешка, но тъй като имах щастието да видя ‘четвъртия кадър’, тя стои в съзнанието ми на преден план вече месеци наред. Срещнах едно 18 годишно момиче в инвалидна количка, което не може да говори (наместо това издава нечленоразделни звучи), движи тялото си некоординирано, носи слухов апарат и слюнка от време на време тече от устата му. То обаче беше участник в обучителен семинар наравно с мен. Първоначално реших, че или е станала грешка, или въпросното момиче е попаднало там по незнайни причини за мен. Присъствието на Бет (така се казва момичето) разбира се не ми пречеше, гледах отначало на нея със съжаление и избягвах да влизам в контакт. Просто мислех, че тя няма да ме разбере, че е тежко умствено увредена и няма да мога да проведа смислен разговор с нея. На втория ден обаче установих, че Бет е много, много повече от това, за което я мислех. Бях и лепнала етикет без дори да си направя труда да проверя има ли наистина основание да си съставя това менение. Съдих по външни белези, генерализирах ситуацията, а какво право имаме да обобщаваме така, когато става дума за човешки същества? Бет наистина страда от тежки увреждания, но външният и вид далеч не отговаря на интелектуалните и способности. Пишейки на специален компютър, изговарящ въведения текст, ние започнахме да общуваме и така разбрах, че пред мен стои една красива душа в обвивката на тяло, карайки повечето околни да я подценяват. Колко ли ужасно се е чувствала, когато съм я подминавала или съм и се усмихвала със съжаление? Колко болка можем да причиним без да се замисляме! Макар че стереотипите са полезни модели понякога, еволюцията на ума би трябвало вече да ни поведе в нова посока. Ние сме мислещи, отговорни за постъпките си същества, и не бива да разчитаме единствено и само на автоматизирани механизми. Понякога е нужно да отделим малко повече време и усилия, за да разберем някого, да влезем в неговия свят и да се поставим на негово място. Пропускаме толкова шансове, ако не го направим. Не е лесно, но кой е казал, че всички хубави неща стават по лесния начин? А това със сигурност би било нещо хубаво – да разшириш кръгозора си, да приемеш различното и да видиш красивата му страна. Това само обогатява човек и аз се чувствам точно така (обогатена) след срещата ми с Бет. Та тя кара шофьорски курсове (аз – не), има уеб сайт (аз – не). С какво тя е нещо по-малко от мен?

Призовавам всеки, който чете тази моя изповед, да не повтаря моята грешка! Не ставайте жертва на закодирани, еволюционни механизми, а мислете! Мислете, че хората с увреждания около вас не просят вашето съжаление, а копнеят за достоен живот. Това да можеш да ходиш например не е задължително изконна мечта на всеки в инвалидна количка, който срещате. Запитайте някого на колела за мечтите му и се хващам на бас, че ще чуете отговор, близък до това, за което мечтаете и вие – да имат хубава работа, да пътуват, да имат готино гадже… Физическите ни възможности не са всичко на този свят и те не би трябвало да са определящи в отношенята ни с хората. От всички  нас зависи в какво общество живеем, а повярвайте ми – такова без предразсъдъци и стереотипи – е по-доброто място за живеене за вас и вашите деца. И така, следващият път като срещнете някого с физическо увреждане, не свеждайте поглед и не мислете колко ли е нещастен този човечец, той може да е постигнал всъщност повече и от вас! Дайте равен шанс за изява на всеки и ще се изненадате какви светове ще се разкрият пред вас. Успех!

Една невероятна седмица

От 21-ви до 28-ми октомври бях част от едно невероятно мероприятие, което ме промени. Обучение за млади хора с увреждания да станат бъдещи лидери на движението на независим живот. Иска ми да споделя с вас, както впечатленията си, така и онова, което научих.

Първият ден беше с цел да се опознаем. Бяхме 14 участници от 10 страни. Беше интересно да се запозная с толкова много различни хора от различни страни. Още тогава ми направи впечатление приятелското отношение на всички. Лекторите ни – много усмихнати хора, винаги готови да помогнат и да отговорят на въпросите на участниците. Отначало бях, откровено казано, притеснена. Навлизайки в атмосферата обаче открих, че притесненията ми са абсолютно безпочвени. Всички бяха много приятелски настроени.

Начинът на работа ми направи най-силно впечатление. Програмата беше натоварена и на пръв поглед изглеждаше непоносима, много сесии и работа, а твърде малко време. Оказа се, че нещата не са толкова трудни, бяха поднесени по интересен и дори забавен начин, което правеше нещата значително по-лесни.  В процеса на работа имахме възможността да се опознаем. Работехме на малки групи, в които всеки имаше възможност за изява и контакт с останалите. Освен това в атмосферата имаше нещо, което предразполагаше липсата на бариери. Открито споделихме страховете, надеждите и опита си.

Вторият ден беше посветен на Независимия живот и Европейската мрежа. Това, което ми направи впечатление, бяха хората, които са поставили основите на движението за независим живот. За първи път се запознах с историята на тези хора. Чувала съм част от тези истории, но явно не съм осъзнавала какво означават реално те. Осъзнах какво означава всеки от нас да бъде независим и каква е ролята на личната помощ за тази независимост. Много пъти различни хора са ми обяснявали и до голяма степен съм разбирала, но едно е да разбереш, съвсем друго да осъзнаеш нещо. Около темата за ЛП, като такава, беше коментиран и въпросът за асистентите. Какви хора трябва да бъдат, какви качества да притежават. Изводът беше, че това трябва да се приема като професия, а хората, практикуващи я, да притежават солиден набор от качества.

Третият ден беше посветен на Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания и Плана за действие в сферата на уврежданията на Съвета на Европа. Планът беше представен от хора, работещи в Съвета на Европа. Това, което може би не би трябвало да ме учудва, но ми направи впечатление, е връзката между двата документа и конвенцията за правата на човека  на ООН. В процеса на работа се запознахме по-детайлно с конвенциите, защото една от задачи в работна група беше да пречупим съдържанието на части от тях през собствената си призма и мислите ни за бъдещето.

Всичко казано и направено до тук беше само с цел ние, участниците, да бъдем подготвени за сериозната работа, която трябваше да свършим, за да завършим това обучение и то да не остане само един прекрасен спомен. Четвъртъкът беше определен за нещо много важно: „Как да покажем какво искаме?” и „Как да защитаваме интересите си?” Основните ни теми бяха изграждането и изпращането на правилните съобщения по правилния начин и до точната аудитория. За всяка кампания трябват лидери. Това беше и причината една от задачите за деня да бъде да си отговорим на въпроса: „Какви качества трябва да притежава един лидер?”. За целта много полезни бяха животните. На няколко места в залата на листа бяха нарисувани различни животни. Всяко от тях се свързваше с определени човешки качества, а всеки от нас трябваше да си избере животно според преценката за себе си. След самоопределянето трябваше да допълним списъка с качествата, които според всеки от нас трябва да притежава подобен тип лидер.

Най-важната работа за деня беше подготовката за посещението на групата в Съвета на Европа и срещите, които щяха да се проведат там. Основната задача беше да напишем препоръки за това какво според нас трябва да се направи, за да се подобри ситуацията. Разбира се освен да ги изработим, трябваше и да ги представим на хората, които ни уважиха с присъствието си. За целта всяка група следваше да прояви креативност.  Всяка група работеше в един от аспектите. Препоръките се отнасят до:

Промяна на нагласите на обществото към хората с увреждания

Образование

Преход образование- работа

Деинституционализация и независим живот

Ще се опитам да преведа препоръките и ще ги кача допълнително

Петъкът беше големият ден: посещението ни в Съвета на Европа. Там групата ни имаше три срещи – с членове на интергрупата, с други евродепутати и с човек, работещ в офиса на комисаря по човешките права. За жалост само няколко евродепутати се отзоваха на поканите, изпратени от участниците, но беше обяснимо, тъй като пленарната седмица на евро-парламента приключваше, а същият ден имало някакво важно гласуване. Оказа се, че единственият евро-депутат, който взе думата по повод препоръките, като изключим заместник председателя на интергрупата беше господин Андрей Ковачев. Факт, към който откровено казано изпитвам смесени чувства. От една страна се , радвам, че изобщо бе един от малкото дошли, но от друга направо стана за смях пред чужденците с коментарите. Знам, че звучи крайно, но след това цял ден се наложи българската група да търпи неприятни коментари заради това.

Най-ценна за мен беше срещата с господина, работещ в офиса на комисаря по човешките права. Презентацията му беше полезна и интересна. Той представи препоръките на комисаря по човешките права. Те са обвързани пряко с Конвенцията и се отнасят да всички 47 страни, членки на Съвета на Европа. За жалост обаче имат чисто доброволен характер. Посещавайки една страна комисарят препоръчва определени мерки, но няма правомощията да задължи управляващите да  направят каквото и да било. Единственият начин нещата да бъдат променени насила са делата в Съда по човешките права в Страсбург.

В последният ден основната ни цел беше да помислим за това какво ще правим от там нататък. Как ще участваме самите ние в борбата със системата, за да постигнем целите си. Планът беше в края да се създаде младежка мрежа, по подобие на Европейската мрежа за независим живот. В крайна сметка това не се осъществи, но всички си обещахме да поддържаме връзка и да обменяме опит. Вечерта беше предвидена за раздаването на сертификатите и партито. Тогава осъзнах, че за тази една седмица толкова съм се сближила с тези хора, че те ще ми липсват. Взимайки си довиждане с всеки един от тях, на няколко пъти емоциите вземаха връх и бях на косъм от разплакване.

Радвам се, че бях част от това невероятно изживяване. Ще запазя страхотни спомени за случилото се и за хората, които участваха в това събитие. Научих много не само от всичко преподадено, а и за самата себе си.

Денят на белия бастун

Днес, по случай 15 октомври, Денят на белия бастун, получихме следния материал, изпратен ни от Ивайло Маринов. Публикувам го  с пожелания за добри, работещи и разумни промени в политиките за всички хора с увреждания в България.

Денят на белия бастун – новата стара песен за интеграция, напомняне за орисията или гордо напредване и ритмично прескачане на дупки

Създаването на отличителни признаци е присъщо на всяко живо същество. При животните, в повечето случаи, това се свежда до маркирането на партньор или ограничител на жизнено необходима територия. От край време съзнанието е диктувало на човечеството, че създаването на различни маркери е по-лесен начин за различаване на другостта и за самоидентификация. Започнало е създаване на различни племенни общности, назоваване и маркиране на определени територии и възникване на държави. Така се е започнало, а после? После възникват знаци от друг тип. Повечето от тях принадлежат към семиотикона на институциите. Съществуват и такива, в които съвременната логика разчита международна обвързаност на хора, белязани с някакво различие. Същото значение може да се разчете и в дните, които са наречени за отбелязване на смисъла и значението на съответния знак. Подобна е и историята за 15-ти октомври, денят на белия бастун.

Какво трябва да ни говори фактът, че такъв ден има, че той се зачита по един или друг начин всяка година? Какво отбелязваме (честваме) всъщност? Поставяме ли си някаква цел, или просто се стараем да не бъдем безхаберни към себе си? Дали това не е поза, с която показваме собствения си страх, или е начин да се отличим, да се чуе и нашата дума?

Трудно се отразява скритият смисъл на такъв един ден. Той предполага едно принципно различие. Какво изразява това? Страх да не бъдем забравени и пренебрегнати, самоизолация, или по този начин показваме стремежа си към пътя към общия интегритет, за който все още няма готова рецепта?

Когато наречем един ден на нещо или за нещо, той е набеден , за честване или за по-скромен начин на отбелязване на дадено събитие. Обикновено събитието е с историческо, обществено или лично значение. В някои случаи обаче същността на повода може да не е събитие, а просто културен феномен. Създаването на културен феномен е част от знаковата система, в която цивилизацията разпознава себе си и осмисля собствения си напредък. Вилицата и лъжицата, да речем, са прибори, които отдавна се смятат за важен признак на цивилизованост. Това, че няма ден на кухненските прибори, може би показва дългогодишен застой в културата на хранене. Ние обаче си позволяваме да празнуваме културата си на ходене. Денят на белия бастун е отбелязване на културната еволюция и на техническото развитие. Казвам културна еволюция и уточнявам, че става въпрос за принципна културна съвместимост, в която съжителстваме хора с всякакви физически и ментални различия. В отбелязването на такъв един ден трябва да взимат участие не само потребителите на бял бастун, а и други хора неангажирани пряко с нашите затруднения. Ние трябва да ги приканваме и привличаме към себе си, за да може по-пълно да бъде отразяван културният смисъл на деня. Наричам себе си и останалите незрящи потребители, защото белият бастун е технически артикул, който, в най-минимална степен, компенсира липсата на зрение. Тази компенсаторна функция, която той изпълнява, допълнително подчертава неговата знаковост. В този смисъл всеки от нас се надява, че този ден ще прерасне в ден на електронните очи, на радарната шапка и на Бог знае още какво. Каквото и да е, ние последни май ще разберем. Да не забравяме, че доскоро дори и качествени бастуни у нас не можеха да се намерят. Такава ни е орисията, да се надяваме на техническото развитие и да чакаме няма ли да стане – не чудо, защото вече сме се научили да разбираме, че такива неща стават само във вълшебните приказки, а просто някакво поредно революционно откритие, което да бъде насочено към практическите ни нужди. Да, Електрониката е алтернативата, на която се уповаваме.

Говоренето за интеграция е една от най-приседливите теми. В нея се препъна не един социален министър, а сума неправителствени организации се закашляха, задавиха и измряха. Мъчно ми е за малкото останали, които все още агонизират. Не знам какво да им кажа. Може би трябва да ги подсетя, че това е понятие, което никъде практически не се е реализирало напълно – няма и да се реализира. В повечето случаи, когато темата се открие с поредните фойерверки, всички, заслепени и оглушени от пиротехниката, запяват новата кавър-версия на старата демо-версия. Лицемерно отбиване на номера. Демонстриране на дейност, или да се отчете уж свършена от някой работа.

Адаптирането на индивида е строго индивидуален акт. Обща (групова) интеграция не може да съществува. Тя трябва да се осъществява въз основа на лични качества. Интеграция не е необходима само на слепите или при хора с други увреждания. Това се налага на всеки човек. Всеки е малко или много отделен от дадена среда и игнориран по някакви, понякога явни, а друг път не изразени причини. Разликата е в това, че ние имаме по-сериозна нужда от техническо подпомагане, с оглед обезпечаването на нашите нужди. Понякога гордостта не ни позволява да споделим от какво се нуждаем в конкретния случай, а друг път, това което искаме е само, както вече споменах, в сферата на вълшебството. С това разбира се не искам да кажа, че ние, незрящите, бленуваме нереални неща, но ежедневният сблъсък с множеството препятствия, във физически и психологически план, ни карат да мечтаем за магическа пръчка, която ще отмахне орисията ни. Но това сякаш е едно бегло връщане назад, където всичко се свежда до едно идилично съществуване, в което покровителството над несигурния е отдадено на друг някой, да речем на партията, която за общото благоденствие изграждаше инвалидни резервати. Силата на личното изграждане и социалната адаптация трябва да принадлежи единствено на индивида. Всеки е демиург сам на себе си.

15-ти октомври е само външен, открит за медиите изразител на общата, дори мога да кажа, обобщената проблематика, с която се надхитряваме всеки ден. А какво е сегашното ни положение? Ето какво:

Тревожно напредваме по паветата. Заобикаляме дупки и прескачаме шахти – (обикновено ежедневие). Следваме ритъма на гордия устрем и се чудим на себе си. Чудим се и на другите. И те ни се чудят, но не ни питат. За това и ние рядко си отваряме устата.

Домът

снимка: дом и целувкаПреди години, когато бях дете, баба имаше една поговорка, която казваше на всички момичета в рода.

Мъжът строи къщата, жената прави от къщата дом.

По онова време не ми беше напълно ясно какво точно искаше да ни каже баба, но със сигурност разбрах нещо изключително важно. Между къща и дом има съществена разлика. Тогава не съм си давала сметка какво е необходимо за една къща да стане дом, но със сърцето си съм чувствала, че това ще трябва да е било НЕЩО много специално. По-късно научих, че без пъстрите завески, ушити от майка на ръка, без аромата на вкусна гозба вечер, без тиктакането на огромния тенекиен будилник, без парата на чая, която излизаше с тихо свистене от синия чайник в студените зимни дни, нашата мъничка къща в старата махала щеше да си остане просто една мрачна и студена постройка. Разбрах, че домът е там, където се чувстваме защитени, където ни е хубаво и топло, където сме обичани и около нас са тези, които ние обичаме. Където имаме своя кът, отрупан с нашите неща. Разбрах, че домът е единствено там, където имаме възможността да бъдем себе си. Ние строим и подреждаме своя дом така, че той максимално да отговаря на нашата индивидуалност.

В това отношение най-ярък пример ми е домът на всеизвестния малко луд гений Монк – стерилен, маняшки подреден, всичко е етикетирано и маркирано по дни и дати, всяко нещо има своето точно определено място и то не стои никъде другаде. Но именно тук Монк е спокоен, сигурен, чувства се комфортно. Дори едно единствено преместено шишенце нарушава личния му мир и го безпокои. Навън, в света, където живеят всички останали, в света, в който животът кипи и фучи с пълна сила и е организиран по най-модерния и прагматичен начин,  Монк е объркан, беззащитен, уязвим. Героят на нашумелия сериал се чувства добре в своя дом, защото той е организиран така, че да отговаря на неговите лични потребности.

Тези мисли се завъртяха в главата ми, когато се размислих за социалните домове и защитените жилища. Възможно ли е един социален дом или едно защитено жилище да стане дом за групите хора, които са принудени да го обитават?  Какво се случва с личното, с дискретността на интимния мир на обитателя? Как се организират нещата, ако на мен ми харесват завеси на цветя, а жената, с която споделям обиталището, обича райето? Трябва ли да спазвам строг режим на ставане и лягане, на лична хигиена, на хранене и време за хоби, само защото имам увреждане и поради тази причина обитавам социален дом? Как и къде посрещам личните си гости, които имат намерение да преспят при мен няколко дни?

От друга страна мисълта ми се вълнува и от въпроси от рода на:

Какво се случва с мен, в моя собствен дом, ако не мога да се справям сама в ежедневието си, ако не получавам  адекватната помощ и подкрепа?

В такива случаи не се ли превръща и моят собствен дом в бездушна институция?

Системата ли всъщност създава социалните домове или обстоятелството, че липсват подходящи и работещи услуги в общността?

Кое е по-рентабилно – да строим социални домове и защитени жилища, в които поставяме хората в непривични, несвойствени условия на живот или да работим в посока на разработване и предоставяне на реални и подходящи услуги в общността?

Какво се случва с човешкото достойнство, когато принудим човека да живее в жилище, което го променя, огъва го и създава от него нещо съвсем различно и друго. Жилище, което ограбва личния живот на индивида.

Няма как да очакваме да ни приемат, ако не приемаме самите себе си

снимка: харесай сеКогато се каже хора с увреждания, всички останали очакват такива, които са изключително различни от тях. Защо? На този въпрос всеки има свой отговор. За хората, които са в групата на различните, най-често отговорът е отказът на обществото да ги приеме. Дали обаче този отказ не се крие в поведението на хората с увреждания и начинът, по който те самите се възприемат?

Не може да мислим и казваме, че не ставаме за нищо и да очакваме останалите около нас да имат друго мнение. За да гледат на нас по определен начин, ние трябва да покажем тази своя визия. Ако ние, „различните”, покажем своята борбеност и воля за живот като равни, ще ни приемат и онези, смятащи ни за особена категория хора.

Оплакванията и самосъжалението не водят до никъде. Няма начин да повтаряме колко сме болни и онеправдани и да искаме равен старт. Животът е борба! Всеки се бори, за да се докаже. Хората с увреждания не сме изключение. Напротив, за нас битката често е по-трудна, защото се борим с предразсъдъци от страна на другите, а може би дори имаме свои собствени. Купчината неуредици стават грандиозен проблем, особено когато в главите ни има собственоръчно  поставени бариери.

Не са малко обаче примерите за хора, спечелили битката да бъдат приети. Според мен всеки е достатъчно силен, за да се пребори и защити себе си. Стига да има желание, възможност ще се намери. Всеки има своето място под Слънцето, ще го намери единствено, ако иска и не се страхува от борбата.

Липсата на воля за живот у много хора с увреждания е основен проблем. Те са се примирили с положението си на хора „второ качество„ , само се вайкат и повтарят колко са зле, а когато им кажем да направят нещо за промяната, която уж толкова искат, се започва една много дълга тирада как те не могат да променят нищо, защото са нищожни пред онези хора и неща, от които са зависими. За да няма сърдити, бързам да кажа, че наистина в някои случаи борбата е изключително трудна при условията, в които сме поставени. Питам се обаче как някои успяват въпреки всичко, защото условията са еднакви за всички в по-голямата си част.

Със самосъзнание на хора „втора ръка” няма как да бъдем приети. Доказвайки се в определена група, всеки трябва да поеме своята отговорност, това ще определи мястото му в групата. Отказвайки поемането на отговорност дори за себе си, защото сме с увреждане, автоматично затваряме вратите за влизане в група, а какво остава за идеята да бъдем пълноправни членове в такава. Това се отнася за работа, училище и дори за обществото, като цяло. Докато в нашите глави битува схващането, че не ставаме за нищо, няма как на работа или в училище да ни приемат на една основа с другите.

Харесвайте се и се приемайте такива, каквито сте. Това е единственият път към равния старт, който толкова искаме. Нека покажем, че имаме качества, другите ще ги оценят. От нас зависи.

Диктатура и контрол по сталински на „Сакатлъ баир“

Живеем във времена, когато се говори за човешки права, за достойнство, за приемане на различието, за социален модел на увреждането. Напоследък много се говори и за живота в институциите, където има деца с увреждания, възрастни с ментални увреждания, сираци и прочие.

По стечение на обстоятелствата все още живея в Дома за хора с увреждания в Стара Загора. Според нормативната уредба съм достатъчно богата, за да не ми дадат общинско жилище, но от житейска гледна точка не мога да си позволя квартира на свободен наем.

На 28 юни 2012 г. на вратата на моята стая се почука. Казах “да” и в стаята влязоха директорката на дома (новата, която е на служба от 2 април 2012 г.), докторът към дома, старшата сестра, фелдшерът, една лекарка (чудно защо и тя беше с останалите като работи само към т.нар. отделение за рехабилитация)… Може да е имало и още някой, но в една малка, тясна стая, когато влязат толкова хора, някои не се забелязват, дори и да са там. Директорката, “въоръжена” с ръкавици, маска и престилка, се втурна към терасата и започна да говори: “Тук има дъска, зад нея, май това са бутилки, не им е мястото тук… и на тези буркани също…” (бурканите бяха прибрани и завити с найлон, приготвени за връщане на хората, които ми помагат в приготвянето на  зимнина). Не разбрах на мен ли говори или на сестрата, която си записваше. После направи забележка за едни други буркани, които се намираха в стаята (за тях беше права, че не трябваше да бъдат там). Отговорих търпеливо, че ще ги махна и не получих коментар или отговор. Последва бръснещ оглед на стаята, когато се намесих с реплика, че в стая два на два метра с двама обитатели е нормално да има багаж… Отново нямаше отговор или коментар… После благоволи да ми отправи извинение, като каза, че минавала на визитация. Вглъбена в работата си – в този момент пишех отговори по рецензията на дипломната си работа, предстоеше ми защита – не ми се занимаваше с „посетители“, макар, че в главата ми проблесна мисъл, че това не е болница, за да ми прави визитации. Определено не бях настроена да се занимавам в момента с такива елементарни неща.

Нищо не ми попречи да забележа, че директорката се държеше така, сякаш се гнуси, може би от общия поглед, който има за всички живеещи в дома, толкова хора, насъбрани на едно място, не ги делиш на чистоплътни и по-немарливи, не ги делиш на Людмила или на Иван – всички са домуващи, всички са инвалиди или болни. Фактът, че прави визитации сам по себе си говори за невъзможността да погледнеш на човека с увреждане като на ЧОВЕК, а не като на ПАЦИЕНТ. Това се случи в моята стая, в други е действала и по-радикално, като например унищожаване на простор за дрехи, хвърляне на „ненужни“ неща. Така е, когато някой се вживява в ролята на грижовник и започва да мисли вместо човека с увреждане, да преценява вместо него какво му е нужно или ненужно. Утре може да реши да рови в гардероба ми и да преценява коя блуза ми отива или на кой панталон къде му е мястото там. Насълзени хора ме срещаха по коридорите и ми споделяха, че една блага дума не чуват от тази жена. Какъв е изводът ли? Ами, докато съществуват подобен род институции, в тях ще работят и хора, за които обитателите им ще са болни без собствено мислене, болни, за които освен да ги храниш (а, ако има добра воля, може да се увеличи и порционът), поиш, да им осигуряваш топлото, да ги къпеш по един път в седмицата за 10-тина минути (онези, които не могат сами да се изкъпят)… И друго няма. Къде отива индивидуалността на човека, къде е правото на лично пространство и човешко достойнство? Можеш ли да си спокоен, когато във всеки един момент дори пространството, за което претендираш, че е твое, бива завземано чрез налагане на нечие мнение?  Можеш ли да си спокоен, когато се крещи по коридорите (в такива моменти предпочитам да слушам силна музика)? Докога системата ни ще куца и ще принуждава хората да живеят в такива институции и да търпят мненията на началството, само защото не са имали друг избор или държавата не им го предоставя?!?

Людмила Борисова, гр. Стара Загора

За клетките и хората

На четвърти май пред Народното събрание се проведе протест под мотото “Кой ни държи в клетка?”.

Този до голяма степен реторичен въпрос зададохме група хора с увреждания, за да насочим вниманието към работата на Националния съвет за интеграция на хората с увреждания или по-скоро към липсата на ефективна такава. От работата на съвета няма никаква полза за хората, за чието интеграция би трябвало да се грижи.

Това беше илюстрирано от дошлите на протеста и актьорите от Студио за документален театър, които четоха части от протоколи от заседания на НСИХУ и играеха ролята на чиновници. Докато под шатрата, оградена с лента, като местопрестъпление, “чиновниците” вършеха своите задължения, протестиращите стояха затворени в клетки. Тези клетки представяха тяхното битие в дом или дневен център за хора в неравностойно положение, а често  дори в собствените им жилища.

По някое време “чиновниците” дойдоха за да изкарат затворниците, но само  за да разменят килиите. За тези, чиито клетки са техните жилища остана само надеждата, че семействата им ще ги изведат от там. Целият сценарий е една отлична илюстрация на това, какво е ежедневието на човек с увреждане и не си готов да се бориш докрай срещу системата в България.

Аз също бях в клетка. Откровено казано беше ми доста трудно. Свикнала съм границите да са там, където ги поставя аз самата.  През цялото време, стоейки в клетката си мислех как издържат хората, които са принудени да спазват матрица и да търпят често недобри условия. Чудя се как може да има хора, които смятат, че е по- добре да прекарат живота си в подобна институционална среда.

Никой и нищо не може и няма правото да ни държи в клетка.

Настройки за поверителност
Ние използваме "бисквитки", за да подобрим Вашето преживяване, докато използвате нашия уебсайт. Ако използвате нашите Услуги чрез браузър, можете да ограничите, блокирате или премахнете бисквитките чрез настройките на Вашия уеб браузър. Ние също така използваме съдържание и скриптове от трети страни, които могат да използват технологии за проследяване. Можете избирателно да дадете своето съгласие по-долу, за да разрешите такива вграждания на трети страни. За пълна информация относно бисквитките, които използваме, данните, които събираме и как ги обработваме, моля, проверете нашите Политика за поверителност
Youtube
Съгласие за показване на съдържание от - Youtube
Vimeo
Съгласие за показване на съдържание от - Vimeo
Google Maps
Съгласие за показване на съдържание от - Google