Наскоро ми попадна един клип с лекцията на Ейми Мълинс. Това, което чух, навлезе дълбоко в сърцето ми и просто не можах да се сдържа да не го споделя с вас, приятели. Предлагам ви превода, който се постарах да направя. Може да ви се стори дългичък, но, поряврайте ми, заслужава си!

снимка: Еймиснимка: ЕймиЕйми Мълинс е родена през 1976 г. в Алентаун, Пенсилвания. Тя е атлет, актриса и модел. Родена с липсващи кости на малкия пищял и е на една година, когато й ампутират и двата крака от коляното надолу. Докато учи в Университета Джорджтаун, тя се състезава срещу здрави атлети в Националната Асоциация на Университетските Атлети, Първа дивизия, в игри на открито и поставя рекорд на олимпийските състезания през 1996 г в Атланта за хора с увреждания, в дисциплините бягане на 100м и дълъг скок. Докато е в Джорджтаун, Мълинс печели позиция в програмата за стажове в отдел Международни отношения, което я прави най-младия човек с достъп в Пентагона, и единствената жена сред 249 мъже в отдела, за който работи. Междувременно тя изнася речи, които целят да мотивират хората с физически затруднения. През 1999 г. участва като модел в ревюто на Британският моден дизайнер Алекзандър Макуийн, в шоуто му в Лондон. През 2002 г., тя участва във филма на Матю Барни, Cremaster 3.





“Бих искала да споделя с вас едно откритие, което направих преди няколко месеца, докато пишех една статия за италианското “Уайърд”. Винаги държа тълковния си речник под ръка, когато пиша нещо, но вече бях привършила с редакцията на статията и осъзнах, че никога в живота си не съм търсила думата “инвалид”, за да видя какво ще открия.


Нека ви прочета обяснението. “Инвалид”, съществително: “сакат, безпомощен, безполезен, разнебитен, спънат, осакатен, ранен, обезобразен, куц, увреден, изтощен, изхабен, отслабен, импотентен, кастриран, парализиран, недъгав, изкуфял, грохнал, отписан, провален, изключен; виж също наранен, безполезен и слаб. Антоними: здрав, силен, способен.” Четох този списък на глас на една приятелка и отначало се смеех, толкова беше нелеп, но точно бях минала “обезобразен”, и гласът ми трепна, трябваше да спра и да се взема в ръце след емоционалния шок и ефекта, който нападението от тези думи отприщи.


Разбира се, това е старият ми, парцалив тълковен речник. Мисля, че трябва да е отпечатан в древни времена, нали така. Но всъщност датата на отпечатване беше в началото на 80-те години, когато съм започвала начално училище и съм формирала разбиране за себе си извън семейството, свързана с другите деца и света около себе си. И не е нужно да казвам слава на Бога, че не съм използвала тълковен речник тогава. Искам да кажа – от това обяснение би изглеждало, че съм родена в един свят, който е възприемал човек като мен така, все едно в него няма съвсем нищо положително, а всъщност днес съм прочута с възможностите и приключенията, които животът ми е осигурил.


И така, незабавно отидох да проверя в онлайн изданието от 2009-та, като очаквах да открия промяна, достойна за отбелязване. Ето обновената версия на тази дефиниция. За съжаление, не е много по-добра. Намирам последните две думи, определени като “Близки антоними” за особено обезпокоителни, а именно думите “цял” и “цялостен”.


И така, не става дума само за думите. А за това за какви смятаме хората, като ги наричаме с тези думи. Става дума за ценностите зад думите и за това как изграждаме тези ценности. Езикът ни засяга нашето мислене и начина, по който разглеждаме света, както и как разглеждаме другите хора. Всъщност много древни общества, включително гърците и римляните вярвали, че да изречеш словесно проклятие е толкова мощно, защото, щом кажеш нещо на глас, то започва да съществува. А каква е реалността, която искаме да съществува около нас – човек, който е ограничен или човек, който е упълномощен? Когато сме достатъчно небрежни, за да направим нещо толкова просто като това да наречем едно лице, едно дете, може да поставяме бариери и да хвърляме сенки върху неговите способности. Не бихме ли искали вместо това да му отваряме врати?


Един такъв човек, който отвори врати за мен, беше моят лекар от детството ми в института “А.И.Дюпон” в Уилмингтън, Делауер. Казва се д-р Пицутило. Италиански американец, чието име очевидно беше твърде трудно за произнасяне от повечето американци, затова му казваха д-р Пи. Д-р Пи винаги носеше много пъстри папионки и имаше идеалната нагласа за работа с деца.


Любимо ми беше почти всичко от времето, което прекарах в тази болница, с изключение на процедурите ми по физиотерапия. Струваше ми се, че трябва да правя безкрайни повторения на упражнения с едни дебели ластични ленти… различни цветове… разбирате ли, за да може да се подсилят мускулите на краката ми. Мразех тези ленти повече от всичко. Мразех ги, имах имена за тях. Мразех ги. И, разбирате ли, вече се пазарях, като петгодишно дете с д-р Пи, за да се опитам да се измъкна от правенето на тези упражнения, разбира се, безуспешно. Един ден той влезе по време на една моя процедура… изтощителни и безжалостни бяха тези процедури… и ми каза: “Уау! Ейми, ти си толкова силно, могъщо малко момиче! Мисля, че ще скъсаш една от тези ленти. Като я скъсаш, ще ти дам сто кинта.


Разбира се, това беше проста маневра от страна на д-р Пи, за да ме накара да правя упражненията, които не исках да правя, пред перспективата да бъда най-богатата петгодишна в отделението на втория етаж, но онова, което той направи ефективно за мен, беше да преоформи едно ужасно ежедневно явление в ново и обещаващо преживяване за мен. И днес се очудвам до каква степен неговата визия и това, че той ме обяви за силно и мощно малко момиче, е оформила собствения ми възглед за себе си като за едно силно, мощно и атлетично лице в бъдещето.


Това е пример за това как възрастни на властови позиции могат да възпламенят силата на едно дете. Но предишните примери за дефиниции в тълковния речник, нашият език не ни позволява да еволюираме в реалността, която всички бихме искали, възможността един индивид да вижда себе си като способен. Езикът ни не е настигнал промените в нашето общество, много от които са внесени от технологиите. Разбира се, от медицинска гледна точка моите крака, лазерната хирургия за увредено зрение, титановото коляно и изкуствените стави за стареещи тела, които позволяват на хората по-пълно да изяват своите способности и да се движат отвъд границите, наложени им от природата, да не говорим за платформите за социални мрежи, които позволяват на хората да се самоидентифицират, да предявяват свои собствени описания за самите себе си, така че да могат да се наредят в избрани от тях глобални групи. Така че, вероятно, технологията сега ни разкрива по-ясно онова, което винаги е било истина, а именно, че всеки може да предложи нещо рядко и мощно на нашето общество и че човешката способност да се адаптираме е най-голямото ни предимство.


Човешката възможност за адаптация е интересно нещо, тъй като хората непрестанно искаха да говорят с мен за преодоляването на бедата. И ще направя едно признание. Тази фраза никога не ми е звучала добре и винаги съм се чувствала неспокойна, докато съм се опитвала да отговарям на въпросите на хората за това и мисля, че започвам да разбирам защо. В тази фраза за преодоляването на бедата се подразбира идеята, че успехът, или щастието е свързан с това да успееш да изплуваш от другата страна на предизвикателното преживяване невредим или небелязан от преживяването, като че ли моите успехи в живота са били в резултат на способност да заобикалям или избягвам предполагаемите клопки на един живот с протези, или онова, което други хора възприемат като моя инвалидност. Но всъщност ние сме се променили. Разбира се, белязани сме от едно предизвикателство, било то физически, емоционално или и двете. А аз ще предположа, че това е нещо добро. Бедата не е пречка, която е нужно да заобикаляме, за да продължим да си живеем. Тя е част от нашия живот. И съм склонна да мисля за нея като за своя сянка. Понякога виждам много от нея, понякога много малко, но тя е винаги с мен. И, разбира се, няма да омаловажавам влиянието, трудността на борбата на един човек.


В живота има беда и предизвикателство и всичко това е много реално и относително за всеки един човек, но въпросът не е дали ще се срещнеш с бедата или не, а как ще я посрещнеш. Нашата отговорност не е просто да защитим онези, които обичаме от бедата, а да ги подготвим да я посрещнат нормално. И правим лоша услуга на децата си, като ги караме да смятат, че не са подготвени да се адаптират. Има важна разлика и разграничение между обективния медицински факт, че крайниците ми са ампутирани, и субективното обществено мнение за това дали съм инвалид, или не. И, честно казано, единствената реална и последователна инвалидност, с която трябваше да се сблъскам, е, че светът някога е мислил, че бих могла да бъда описвана чрез онези дефиниции.


В копнежа си да защитим тези, които обичаме, като им дадем студената, суровата истина за медицинската им прогноза или всъщност, прогноза за очакваното качество на техния живот, трябва да се уверим, че не поставяме първата тухла в една стена, която наистина да превърне някого в инвалид. Вероятно съществуващият модел да гледаш само онова, което е повредено в теб и как да го оправим, служи по-инвалидизиращо за индивида, отколкото самата патология.


Като не третираме цялостността на едно лице, като не признаваме неговата сила, създаваме друга болест върху естествената му борба, каквато и да е тя. Ние ефективно степенуваме нечия стойност в общността. Затова е нужно да погледнем през патологията и в обсега на човешките способности. И най-важното е, че има партньорство между този възприеман недостиг и най-огромната ни творческа способност. Така че не става дума за обезценяване или отричане на тези по-мъчителни времена като нещо, което искаме да избегнем или да сметем под килима. Напротив, вместо това трябва да откриваме онези възможности, обвити в бедата. Може би идеята, която искам да изразя, е не толкова в преодоляването на бедата, колкото да се отваряме към нея, да я прегръщаме, да се счепкваме с нея, ако използвам един термин от борбата, може би дори да танцуваме с нея. И вероятно, ако видим бедата като естествена, състоятелна и полезна, ще сме по-малко натоварени от присъствието й.


Тази година честваме 200-тния рожден ден на Чарлз Дарвин. Преди 150 години, пишейки за еволюцията, Дарвин илюстрирал, мисля, една истина за човешкия характер. За да перефразирам – не най-силният вид оцелява, нито пък оцелява най-интелигентният, а онзи, който най-лесно се адаптира към промяна. Конфликтът е генезисът на мирозданието. От творбите на Дарвин можем да признаем, че човешката способност да оцеляваш и процъфтяваш е движена от борбата на човешкия дух да успява чрез конфликти да се преобразява. И така, отново, преобразяването, адаптацията е най-великото ни човешко умение. И вероятно, преди да ни тестват, не знаем от какво сме направени. Може би това ни дава бедата – усета за нашата самоличност, усета за собствената ни мощ. Така че може да си дарим сами един дар. Можем да си представим повторно бедата като нещо повече от просто тежки времена. Може би можем да я видим като промяна. Бедата е просто промяна, към която още не сме се адаптирали.


Мисля, че най-огромната беда, която сме си създали сами, е тази идея за нормалност. А кой е нормален? Няма нормално! Има обичайно. Има типично. Няма нормално! А бихте ли искали да се запознаете с онова бедно, бецветно нормално лице, ако то съществуваше? Не мисля. Ако можем да променим този пример от такъв за постигане на нормалност към такъв за търсене и откриване на възможност, за мощ, пък дори и да бъде малко по-опасно, можем да освободим силата на още толкова много деца и да ги поканим да ангажират редките си и ценни способности с общността.


Антрополозите ни казват, че нещо, което ние, като хора, винаги сме изисквали от членовете на общността си, е да си полезен, да си в състояние да допринесеш. Има доказателства, че неандерталците преди 60 000 години носели старите си хора и онези със сериозни физически наранявания и вероятно, тъй като житейският опит за оцеляване на тези хора се оказал ценен за общността,те не разглеждали тези хора като съсипани и безполезни; те били разглеждани като редки и ценни.


Преди няколко години бях на пазара в града, където израснах в североизточна Пенсилвания и стоях над един бушел домати. Беше лято. Бях с шорти. Чувам един човек, гласът му казва зад мен: “Е, и това ако не е Ейми Мълинс!” Обръщам се и виждам един по-възрастен човек. Нямам представа кой е.


Отговарям: “Извинете, господине, срещали ли сме се? Не помня да сме се запознавали.”

Той каза: “Е, вие няма да си спомняте запознанството ни. Искам да кажа, когато се запознахме, ви изваждах от утробата на майка ви.“ О, този човек. И, разбира се, в крайна сметка се сетих.


Този човек беше д-р Кийн, един човек, за когото бях чувала само от историите на майка ми за онзи ден, защото, разбира се, типично за мен, съм закъсняла за рождения си ден с две седмици. И така, грижещият се за бременността на майка ми лекар бил излязъл в отпуск, така че човекът, който ме изродил, бил напълно непознат за моите родители. Тъй като съм се родила без костта фибула, краката ми били обърнати навътре, няколко пръста на това стъпало и няколко пръста на онова, този непознат трябвало да бъде носителят на лошите новини.


Той ми каза: “Трябваше да кажа на родителите ти, че никога няма да вървиш и няма да имаш вида мобилност, която имат другите деца или какъвто и да било независим живот. Е, оттогава нататък ти ме превърна в лъжец.”


Изключителното е, че той каза, че е пазил изрезки от вестници през цялото ми детство, независимо дали ставало дума за спечелена пчеличка за правопис във втори клас, марш с момичетата-скаути, разбирате ли, парадът за Хелоуийн, когато спечелих стипендията за колежа, или която и да е от спортните ми победи, и той ги използвал, интегрирал ги в обучението на студенти, студенти по медицина от медицинската школа “Ханеман” и медицинската школа “Хърши”. Нарекъл тази част от курса “Факторът Х”, потенциалът на човешката воля. Никоя прогноза не може да отчете колко мощна би могла да се окаже тя за качеството на нечий живот. Д-р Кийн добави: “Според моя опит, освен ако постоянно не му повтарят обратното, дори при минимална подкрепа, оставено само на себе си, едно дете ще има своите постижения.”


Разбирате ли, д-р Кийн бе направил тази промяна в мисленето. Той бе разбрал, че има разлика между медицинското състояние и онова какво някой би могъл да направи с него. И в моето мислене, с течение на времето, настъпи промяна. Ако на 15-годишна възраст ме бяхте попитали дали бих сменила протезите за крака от плът и кръв, не бих се поколебала и за секунда. Тогава се стремях към този вид нормалност. Ако ме попитате днес, не съм сигурна. И това е заради преживяванията, които съм имала с тях, а не въпреки тези преживявания. И вероятно промяната в мен се е случила, защото съм се сблъсквала с повече хора, които са отваряли врати за мен, отколкото онези, които са поставяли бариери и са ме обезкуражавали.


Разбирате ли, всъщност е нужен само един човек, за да ти покаже просветлението за собствената ти мощ и ти тръгваш. Подадеш ли на някого ключа към неговата собствена сила, човешкият дух е толкова възприемчив. Ако можеш да направиш това и да отвориш врата за някого в решителен момент, го образоваш в най-добрия смисъл. Обучаваш го да отваря врати за самия себе си. Всъщност, точното значение на думата “образовам” (educate) идва от корена “извличам” (educe). Той означава да се изведе на преден план онова, което е вътре, да изпъкне потенциалът. И така, отново, кой потенциал искаме да накараме да изпъкне?


В Британия през 60-те ходини на ХХ век било проведено проучване, при което местели учениците от граматически училища в общи училища. Практиката се нарича поточни процеси. Тук, в Щатите, го наричаме проследяване. Това е разделяне на студенти с оценки А, В, С, D и така нататък. Отличниците с оценки А получават най-трудната програма, най-добрите учители и т.н. Е, в продължение на тримесечен период взели ученици от ниво D, оценявали ги с А-та, казали им, че са отличници, казали им, че са умни. И накрая на този тримесечен период те наистина показвали резултати за ниво А.


Най-ужасяващата част на това проучване била, когато направили обратното – взели ученици от ниво А и започнали да ги обичяват като ученици от ниво D. И резултатът бил страшен – тези, които останали в училище изостанали и най-накрая отпаднали. Решаващото в това проучване било, че и учителите не знаели за направената размяна. Просто им казали – това са ученици с оценки А, това са ученици с оценки D.


Мисля, че единствената истинска инвалидност е смазаният дух. А дух, който е бил смазан, няма надежда. Той не вижда красотата. Той няма вече нашето естествено, характерно за децата любопитство и вродената ни способност да си представяме. Ако вместо това можем да подпомогнем един човешки дух да запази надежда, да вижда красотата в самия себе си и в другите, да бъде любопитен и да има въображение, тогава наистина използваме силата си добре. Когато един дух има тези качества, сме способни да създаваме нови реалности и нови начини на битие.


Бих искала да ви оставя с едно стихотворение от един персийски поет от XIV век на име Хафиз, за който ми разказа моя приятел Жак Дембоа. Стихотворението се казва “Богът, който знае само четири думи”. Всяко дете е познавало Бог, но не бога на имената, не бога на “недей”, а онзи бог, който знае само четири думи и постоянно ги повтаря – “ела, танцувай с мен.“ Ела, танцувай с мен…”




Благодаря


Ето и самият клип (на английски) [jwplayer mediaid=”591″]