Здравейте, господин Премиер!
Пиша Ви отново, твърде скоро след последното си писмо, докато не сте ме забравили. Но това е не, защото много ми домъчня за Вас, нито защото искам да Ви безпокоя или да Ви досаждам. Пиша поредното си писмо до Вас, защото неотдавна разговарях с мои приятели, които, поради увреждането си, са принудени да ползват услугата „Асистент за независим живот“, предоставяна по нарочна Наредба на Столична община. И, за да премахна всяка възможност за неразбиране, за недоразумение, още в началото ще Ви дам обяснение на понятието „независим живот“.
“Независимият живот не означава, че ние искаме да правим всичко сами, че не се нуждаем от никого или че желаем да живеем в изолация. Независимият живот означава, че ние настояваме за същите възможности за избор и контрол върху ежедневния си живот, нещо което нашите братя и сестри, съседите и приятелите ни получавам даром. Ние искаме да живеем в нашите семейства, да учим в кварталното училище, да ползваме същия автобус, както нашите съседи, да работим на работни места, които съответстват на нашето образование и интереси, както и да създаваме свои семейства. Ние сме напълно обикновени хора, които споделят еднаква нужда да се чувстват включени, признати и обичани.“ – д-р Адолф Рацка – директор на “Институт за независим живот” в Стокхолм и основоположник на “Европейска мрежа за независим живот”.
Уважаеми, господин Премиер,
Както сам виждате, ние не искаме нищо повече от всички останали. Ние водим тежка борба за всичко онова, което Вие и хората като Вас, т.е. тези без увреждания, просто го имат. Не капризничим, не прекаляваме в исканията си, не преувеличаваме нищо. Искаме своя си живот. Само това! Да можем да го живеем достойно и пълноценно. Защото сме нормални човешки същества. И тъй като наредбата, която регламентира услугата „Асистент за независим живот“, измайсторена от гениалната мисъл на общинарите, осигурява въпросните асистенти само за по няколко часа на ден, само за по няколко дни в месеца и то само при едни измислени-недомислени условия, ние вече трета година се стараем да се научим да дишаме, да се храним, да се мием, да съществуваме според този безумен график. Но, да си призная, някак си все не успяваме. И то, за огромна изненада на Вас или на общинските мъдреци, не защото сме увредени, а защото сме напълно обикновени хора.
Опитвам се да се поставя на Вашето място, да мисля с Вашия разум. Признавам си, не ми се отдава. Не мога да проумея кое толкова много Ви затруднява да ни приемете като обикновени хора, да спрете да мислите, че ако седим в количка, за нищо не ставаме. Не можем да говорим, не ядем, не ходим в тоалетна, не се мием, не ни минава през ума, че бихме могли да имаме приятели, с които да излезем. Изобщо не допускате, че можем да обикнем някого и да създадем семейство и деца. Вие поне ходите в чужбина. Там със сигурност Ви е направило впечатление колко много хора с увреждания си имат, щъкат по улиците им, работят, учат, прегръщат се, целуват се, спортуват, живеят. Не Ви ли се струва цинично, господин Премиер, когато чуете деца, които са обречени да живеят в пълна изолация по домовете си, да рецитират прекрасното стихотворение „Аз съм българче“? За Вас не знам, но на мен косите ми настръхват, душата ми се разплаква. Тези прекрасни създания виждат толкова рядко градинката пред дома си, та камо ли „наште планини зелени“. Поради липсата на адекватна асистентска услуга, майките им така и не смогват да се справят с къщната работа и да отгледат детето си, чийто живот е бил преобърнат наопаки от увреждането. Коя България обичат тези деца? И за какво я обичат тая България? В България да бъдеш човек с увреждане означава присъда, господин Премиер! Жестока присъда, доживотна! Да бъдеш човек с увреждане тук означава да обещаваш всяка вечер на детето си, че няма да допуснеш социалните да ти го вземат и да го пратят при приемно семейство, не защото си лош родител, а защото ти си на количка. Означава да лежиш в леглото си до обяд и да чакаш сестра ти да дотича през обедната си почивка, за да те облече набързо и да те нахрани. В България социален живот означава да прекараш няколко часа в клуба на инвалида с други инвалиди, да идеш на рехабилитация, да посетиш лечния си лекар. Социално включване означава да плетеш дамаджани в дневния център, който носи гръмкото наименование Център по интереси, да оцветяваш книжки пак там, да участваш изключително активно в сезонните благотворителни акции на фирми, медии, политици. В България трудова заетост за хора с увреждания означава измисляне на надомна работа, от чийто резултат никой не се нуждае или каквато и да е друга работа по правителстевна програма, за която се получава единствено минималната работна заплата, независимо от образованието и квалификацията на хората. Тук човек с увреждане означава болен човек. Ако си в количка те смятат за тъп, глух и сляп и никой не говори на теб, а на този, който те вози. В столицата на тази България да се класираш за услугата „Асистент за независим живот“ трябва да рисуваш пентаграми и да редиш заклинания. А и в това няма кой знае каква гаранция, че ще се откриеш сред късметлиите, защото никой все още не е разгадал тайнството, по което определен брой точки се превръщат в някакъв брой часове. Да не говорим, че огромна час от тия точки се изпаряват незнайно защо и изчезват яко дим.
Дълго ми стана писмото този път, господин Премиер, но и болката, с която го пиша е голяма. Знам, че ще ме попитате защо пиша на Вас, след като проблемите с асистента за независим живот трябва да се отнасят към Столична община. Така е. Само че ние много отдавна отнасяме проблемите си там, оставяме им ги и… проблемите ни си остават само отнесени, оставени и нерешени. Миналата година дори се приковахме с вериги пред сградата на общината. Приковахме се ние, потребителите на услугата, а не ония, които само претендират, че ни представляват. Пак нищо не успяхме да променим.
Сега аз реших да опитам и с ходатайство. Всеизвестен факт е, че Вие и кмета на София сте близки приятели. Много пъти сте я хвалили, че е човек, с когото лесно се работи и се разбира от половин дума. Всички знаем колко много постигна Столична община с Ваша подкрепа. Та, ето затова Ви пиша, господин Премиер, дайте ни и вие едно рамо, подкрепете и нас. Подхвърлете няколко думи на столичните общинари, обяснете им Вие, че тази Наредба е безумна, вредна е, обижда ни, дискриминира ни. Просто така, по приятелски. Нека или наредбата да променят или да си сменят кадрите в администрацията с по-кадърни и по-способни. С хора, които мислят наистина по европейски, а не подменят понятията, за да ги натъкмяват докато станат „хубава работа, ама българска“. Пък защо не и да си помислите по въпроса за един Закон за личната помощ, който веднъж завинаги да уреди тези проблеми. Един закон, който ще осигури достойния живот на стотици хиляди българи, които в момента водят жалко, унизително съществувание, без да са го заслужили с нищо.
С поздрави и надежди,
Нина Жишева