Здравейте, господин Премиер!
Отдавна не съм Ви писала и много се надявам, че не сте ме забравил! То и защо да ме забравяте – нищо особено не се е случило нито за мен, нито за хората като мен, които живеят … нека да го нарека странен живот на хора с увреждания. Все така ни е трудно, все така сме принудени да приемаме голямата лъжа, че ако домът, където ни местите, става малко по-малък от големия, който Вие и Вашата система йезуитски приемате за балканска гордост, е промяна в статуквото. Не, господин Премиер, това не променя дори и на йота жизнения ни стандарт. Ние продължаваме да си живеем в институции, продължаваме да бъдем зависими и изолирани. Но това вече сме си го казвали.
Ще попитате защо тогава отново Ви пиша, защо отново Ви губя ценното време, което Вие обикновено прекарвате в мъдро (?) ръководене на държавата? Пиша това писмо по две причини.
Първо – днес е 3-ти декември, Международният ден на хората с увреждания. Дни като този трябва да мотивират държавните мъже към по-ефективни политики в областта на уврежданията, към по-мъдри държавнически решения, които да гарантират достойнството и независимостта на хората с увреждания. Защото ние също сме граждани на тази страна, независимо дали Ви харесваме или не.
Втората причина, която ме тласна към компютъра и ме вдъхнови да Ви пиша, е предаването на една от националните телевизии „Предай нататък“. Оставям настрана мнение си към подобен род предавания, които някак си не съвсем почтено демонстрират изключително лични истории. Мен не могат да ме убедят, че са предвидени да събуждат човещината у хората. Стоят ми като градене на телевизионен имидж . Но това са само лични мисли. Друг е мотивът ми да Ви пиша.
Господин Премиер, ако аз мога да реша дали да гледам това предаване или не, то Вие задължително трябва да го видите! Не знам като какъв формат е било предвидено да излезе в ефир, но според мен се е получил прекрасен пример за това как правителството не е свършило нищичко от социалната си политика и господата от телевизията услужливо Ви представят един изключително полезен наръчник за водене на успешни социални практики. Гледайте и ще видите колко българи вегетират само защото имат ампутиран крайник, а протезата струва десетки хиляди лева. Гледайте и ще научите, че в България има хора, които не мога да си влязат в тоалетната, само защото вратата е тясна за инвалидната им количка. Гледайте и ще разберете колко е трудно на хиляди майки да бъдат само безпомощни наблюдатели на умиращите си деца, само защото България не може да им осигури лечение, което в чужбина е рутинна процедура. Гледайте и ще се запознаете с отчаяни и смачкани хора, които броят стотинките, за да нахранят децата си; ще зърнете разплаканите очи на деца, които се молят за изцелението на сестричките и братчетата си; ще се запознаете с млади жени и мъже, които с години не са напускали дома си, тъй като той е на етаж, по-висок от първия, а инвалидни колички не могат да преодоляват стълбища… и, господин Премиер, ако все още държавническото Ви сърце не е отвърнало главата ви от телевизора, ще видите стотици хиляди българи, които са се свили в ъгъла и очакват чудо, което всъщност се нарича социална политика и е задължение единствено и само на държавата.
Е, това е за сега, господин Премиер!
С поздрави, по случай 3-ти декември,
Нина Жишева