След емоционалния разказ на младежите от защитеното жилище в Луковит за прекарания в София незабравим ден, аз искам да споделя своите мисли. Те са от онези немирните, които винаги излизат с неспокойствие и въпроси. Защо например стана така, че на дълго планираната и мислена екскурзия до София дойдоха само половината желаещи? И толкова ли е трудно да се намери транспорт за всички?

Аз не вярвам в извинения от типа „няма възможност”, „това е положението”, „не става”. Още повече, когато такъв тип поведенчески модел създава на свой ред начин на мислене и възприемане на света като вреждебно място, където трудно се вместват хора като Петя, Ели, Мария и Тошко.

Това разбира се ме накара да се заровя в документите и да проверя каква всъщност е целта на тези защитени жилища и центровете за настаняване от семеен тип, които уж вървят по пътя на деинституционализацията. Дефинициите за работа на подобни центрове за настаняване от Правилника за прилагане на закона за социалното подпомагане:

  • „Център за настаняване от семеен тип” е комплекс от социални услуги, които се предоставят в среда, близка до семейната за ограничен брой лица – до 15
  • „Защитени жилища” са форми на социални услуги, в които хората водят независим начин на живот, подпомогнати от професионалисти

 Ето тези формулировки, иначе пълни с ценности като „независим живот”, „среда, близка до семейната” и т.н. събудиха у мен най-сериозния въпрос –  възможно ли е изобщо в подобно жилище да съществува „среда, близка до семейната”? Моят категоричен отговор е НЕ. Откъде идва парадоксът? Според мен противоречията между семейството и средата в подобни жилища идват от няколко места:

  • Поощрението. Ние родителите, винаги казваме на нашите деца, че са красиви такива, каквито са. Че са безценни, уникални, талантливи и им помагаме да развият най-добрите си черти. Това, че Петя, Тошко, Ели и Мария са в инвалидни колички не ги прави с нищо непълноценни. Това просто е особеност, както и факта, че аз нося лещи за корекция на късогледство, а други са ниски, високи, плешиви или рижи. Виж, повече бих се притеснила от хора, които се качват върху твърде скъпи коли, за да подхранят самочевствието си с конски сили, а не за да пътуват комфортно. В такива случаи предпочитам тези на инвалидните колички, защото компенсират физически, а не духовен недоимък. Тези деца трябва да бъдат виждани като личности, а не като  увреждане. Защо обаче те се обединяват точно на принцип „физическо увреждане” в защитено жилище? А и поставянето на акцента върху физическата мобилност или специфика е отношение от институционален, а не от семеен тип. Мисля си, че взаимодействието между екипа и „потребителите” в подобно жилище е определящо за голямата цел: да се помогне на тези млади хора да станат независими, да изградят самочувствие и самоуважение и най-вече – да знаят че са равнопоставени с всички нас.
  • Терминологията. Вече споменах термина „потребители на услуга” и точно той се използва за младежите в защитените жилища. Оказва се, че здравата връзка между „доставчиците” и „потребителите” на услугата „защитено жилище” лежи на чисто юридическа основа.  Избраните от социален дом деца, които да бъдат преместени (малко като предмети!) в защитеното жилище задължително трябва да отговарят на условието да са навършили 18 години и да се обслужват сами. Те внасят от своите пенсии такса за престой в защитеното жилище и срещу това получават „обгрижване”, което се отнася до тяхната физическа цялост, храна и спане. Гарантира се посещението в училище, арт и трудотерапия, в някои случаи и консултации от психолог. Дотук добре, но онова, което ми липсва в юридическата рамка, и което само сърцето може да даде,  е взаимното уважение и доверие между възпитатели и деца. Това е онази тънка граница, която няма как да изпишем в методики и регулации, но различава по същество институционалната от семейната грижа. А това отношение лежи основно в човешките и професионални качества на екипа. Някак си ме притеснява, че между „доставчик” и „потребител” са гарантирани търговските и договорните отношения, но не и човешките. Нещо повече, чисто професионално погледнато, добрите практики отричат всякаква привързаност между клиент и експерт, за да се запази обективността на терапевтичната работа, да се избягва зависимостта на клиента от помагащия професионалист.
  • Любовта. Коя е силата, която кара едно дете да порасне? Любовта е единственият отговор. Когато е налице екзистенциалният минимум от храна, вода и подслон – човек може да съществува. Но,  за да порасне физически, психически, духовно и душевно детето, то трябва да чувства любов.  Има родители, които гушкат децата си изключително често и такива, които не са много склонни да го правят. Но всички добри родители излъчват любовта си по свой  начин и това кара децата да се чувстват силни, пълни със самочувствие и подкрепени. А семейството означава точно това – принадлежност и подкрепа. Разбира се любов може да се дава и не само от биологичния родител. Понякога среда от добри хора и приятели, учители и възпитатели  може да даде това жизнено важно усещане. По-луксозната среда в едно защитено жилище  не означава, че в емоционален план децата се чувстват добре, ако не са обичани и уважавани. Тогава какво точно приближава защитеното жилище от „институция за настаняване на деца с физически увреждани” към „семейството”?
  • Корени и крила. В такава вертикална проекция виждам най-важното, което дава семейството. Корени – за да знаеш кой си и кои са устоите ти, а криле – за да полетиш. В този смисъл най-важната функция на защитените жилища е да намират начин да приближават до общността децата с увреждания, расли в институции и да ги накарат да мечтаят, а не да се страхуват. Когато един младеж е готов да напусне Защитеното жилище, за да бъде самостоятелен – той се подписва, че избира този път и вече може да се каже, че обществото наистина му е направило услуга – той е станал независим. Това, което се случва обаче в тези „защитени жилища” може да изглежда по съвсем различен начин. Много често думичките „не може, няма кой, няма начин и не става” от страна на екипа доминират пред търсенето и даването на възможности. Така защитеното жилище може да се превърне в обикновен затвор с елементи на лукс и мразовита атмосфера вътре. А повечето „звезди” върху фасадата хипотитечно да станат повод за заплаха, че тези, които “не слушат” могат да бъдат преместени в “дом за възрастни хора с увреждания”. За такава “услуга”, гарантирана от нашите данъци, аз  не чувствам нито съвестта си чиста, нито сърцето си леко.
  • Защита или бариери. Мисля си и за смисъла на думата „Защитено жилище”. Защитено от какво е то? Създава ми чувство за страх от живия живот и всичките му трудности – сякаш е джунгла, от която някой трябва на всяка цена на те опази. Да но точно този живот ни прави хората, които сме. Нашите ежедневни битки, любови, удоволствия, провали, успехи, грешки са тъканта на живота ни. Имам чувството, че прекаленото „стерилизиране” на битието в така наречените ЗЖ вдига бариери, понякога непреодолими за влизане в реалността. Така „услугата „защитено жилище““ започва да  звучи като „защита от живота”, а това доста изкривява идеята.

В Методика за работата на жилищата от семеен тип, публикувана на страницата на АСП пише:

„Организацията и структурирането на работата в защитеното жилище се основават на убеждението, че всички хора са свободни и равни. Свободни да правят своя избор и равни да го осъществяват с помощта на специалисти.

В защитеното жилище хората трябва да бъдат стимулирани като съавтори и собственици на личните си стратегии за развитие, за да възстановяват самоувереността си, за да се чувстват сигурни и защитени в подкрепяща среда.”

Много добре, но аз няма да повярвам, че това се случва без любов, която дава корен и криле,  и докато на хората  казват „потребители”.

От тук следва въпросът:

ПРАВИМ ЛИ НАИСТИНА ДЕ-ИНСТИТУЦИОНАЛИЗАЦИЯ, СТРОЕЙКИ ЗАЩИТЕНИ ЖИЛИЩА И ЖИЛИЩА ОТ СЕМЕЕН ТИП? …ИЛИ ДАВАМЕ ПОВЕЧЕ ОБЩЕСТВЕНИ ПАРИ ЗА ПО-ЛУКСОЗНИ ИНСТИТУЦИИ?

Tова са само мои мисли в търсене на отговор на въпроса дали наистина защитените жилища са място „от семеен тип“, дали са де- или просто реинституционализация. В по-скъпа, лакирана опаковка и без покритие на претенцията за семейство.

Продължавам да вярвам в ценностите на независимия живот и възможността, която държавата по задължение трябва да даде на хората в институции да избират къде и с кого да живеят, какво да учат и работят. Този вид политика излиза по-евтино като средства на данъкоплатеца, а наистина дава възможност за живот. В единствената форма, която тази дума има – личен и независим.

Правото ни на избор къде и как да живеем е неприкосновено. Възможността да направим обаче този избор трябва да ни бъде гарантирана. И тук на ход е държавата.

Ива Дойчинова