Като член на общността на хората с увреждания съм чувала следните термини, използвани за описване на хората с увреждания: „хора с увреждания“, „хора със специални нужди“, „инвалиди“, както и дискусиите за това дали да се нарича човек с увреждане или увреден човек, наред с много други. Преди да се включа по-активно в общността на хората с увреждания и да намеря своя глас като защитник, бях голям поддръжник на това човекът да се слага на първо място. Когато бях по-млада, бягах толкова далеч от това да се идентифицирам като човек с увреждане, колкото можех да получа, защото се срамувах. Мразех, че съм различна. Всичко, което исках, беше да бъда „нормална“, като всички останали.
Въпреки това, когато се включих по-активно в подкрепата и застъпничеството за общността на хората с увреждания, осъзнах, че моето увреждане не е нещо, от което да се срамувам. Това беше моята суперсила. Това беше нещо, което бих могла да използвам, за да създам промяна. В рамките на моята кариера в областта на социалната работа, социалната справедливост и социалните промени са основата, върху която се гради тази сфера. Така че, когато започнах да осъзнавам, че мога да използвам гласа си като член на общността на хората с увреждания, за да създам промяна, цялата ми перспектива за езика в общността се промени. Вече не отбягвах идеята, че съм част от най-голямото малцинство в света. Това беше нещо, с което се гордеех и исках всеки човек, с когото контактувах, да знае това.
Повярвайте ми, много добре разбирам желанието да използвам език, който поставя най-напред човека. Той е създаден от хора с интелектуални затруднения и родители на деца с увреждания, които искат детето им да бъде разпознато/видяно първо, за разлика от неговото увреждане. От сърце разбирам важността на това. Хората първо са хора. Те не трябва да бъдат идентифицирани само в контекста на тяхното увреждане. И за някои хора от общността на хората с увреждания споменаването първо на човека е това, което предпочитат и се чувстват най-комфортно. Това е добре. Това е техният избор.
Ще бъда честна. Определен език в общността на хората с увреждания ме повежда по грешен начин. Например не харесвам термина „инвалид“. Това е унизително и просто ме кара да се гърча. Според мен е остарял. Чувствам се по същия начин и за термина „хора със специални нужди“. Според мен нуждите на хората с увреждания не са „специални“. Те са просто опори и инструменти за поставяне на хората с увреждания на равни условия като техните колеги без увреждания. Това не е „специално“. Това се нарича равенство и това е, което всеки човек заслужава.
От моя гледна точка аз съм част от общността на хората с увреждания. Определям се като увредена. Това, че се наричам така, означава моето членство в общност, от която съм горда да бъда част. Увреждането ми е част от моята самоличност. Това не е единствената част, но тя е важна, така че искам да го призная. Така че да, аз съм увредена и съм горда със себе си!
Мисля, че хората се отказват да използват термина „увреден“, защото не искат да обидят случайно някого. И така, ето как да поправите това: попитайте човека с увреждане как предпочита да бъде описан. Може би те предпочитат да бъдат споменати първо като хора; може би им е по-удобно с термина „специални нужди“. Затова ви съветвам – попитайте ги. Изборът им е изцяло техен и вашата работа е да уважавате този избор, независимо дали сте съгласни с него или не.
Амелия Хол
Превод – Нина Жишева