От известно време в пространството висят две важни за хората с увреждания събития в България. Два протеста. И двата са свързани с реформа в сферата на уврежданията, с промяна в социалната политика за българите с увреждания. Единият, насрочен за 11-ти април и наречен протестен митинг, тръби, че е в пълна защита правата на хората с увреждания в България, за запазването на сегашната система за оценка на увреждането, за запазването на ТЕЛК-решенията, за запазване на пенсии и проценти изгубена работоспособност. Казано с по-малко думи – този протестен митинг е за запазване на ситуацията такава, каквато е сега. Вторият, обявен доста преди първия, шести по ред, е за промени. За пълна реформа във всичко, което има някаква връзка с уврежданията, за нов и модерен подход към проблемите на уврежданията и тяхното решаване. Първият е организиран от национално представителните организации, вторият е инициатива на майки на деца с увреждания и възрастни с увреждания.

Та, седя аз пред компютъра, щъкам из интернет и чета във Фейсбук коментари, мнения, дискусии, спорове. Дори попадам на омраза, ругатни, кавги, нападки. Аз самата също споря от време на време. Всеки един от протестите има своите фенове и привърженици. Но това, което най-много ме смущава и размисля е, че има хора, които с нокти и зъби са стиснали прословутите си пенсии и ТЕЛК-ови решения и не се отказват от тях за нищо на света.

За незапознатите ще поясня малко – ТЕЛК решението е документ, който се издава на човек, изгубил част от капацитета на тялото си, сравнено с това на клинично здрав индивид от неговия пол и на неговата възраст. Няма значение каква е причината. В тази хартия пише диагноза и състоянието предизвикано от нея. Колкото повече диагнози, толкова по-добре. Споменатият по-горе изгубен капацитет се изчислява в проценти. Позволените проценти са 100%. Защо точно 100 след като, ако съберем две-три тежки диагнози, нещата значително надскачат 100, на мен, с моята лоша математика, не ми е известно. Най-вероятно, за да не нарушаваме цялото, което е прието да е 100%. Ма това, че медицинската оценка отдавна е направила горкото цяло на мазало няма никакво значение. Доктор Холевич, като един Гръмовержец, е казала божествената си дума и точка! Възражения – в 14-дневен срок, но аз поне не съм чувала за случай, в който някой е възразил срещу многото проценти в решението си. Оттук нататък това решение, след полагането на мокрия печат, става неотменна и задължителна част от живота на белязания с проценти човек. Без него не му се полага почти нищо, но и нищо кой знае какво не получава. Пенсийка в размер на 120 до 180 лева, годишен винетен стикер, малко интеграционни, почти нищо за гориво или карта за градски транспорт (която, ако човекът е в количка или трудно се движи, не може да я ползва в недостъпните превозни средства. Ползва я някой друг, който символично е наречен придружител), синя карта за преференциално паркиране в сините и зелените зони на градовете, евентуална еднократна!!! (като казвам еднократна, имам предвид точно еднократна. Защото се отпуска само веднъж в живота на човека!) финансова помощ за адаптиране на жилище, освобождаване от плащане на данъци на инвалидни превозни средства – при определени условия, и едно от най-важните неща – технически помощни средства. За тези средства съществува един смехотворен списък, в който са изброени ТПС-тата, които се финансират от държавата. Ако случайно човек има нужда от нещо, което не е упоменато в тоя списък, забрави! Няма финансиране, бъркаш надълбоко в джоба си и си плащаш като поп. Освен това, ТЕЛК-решението не определя качеството и нивото на помощното средство, от което се нуждае човек. Докторката определила ли е 90 и над 90%, получаваш това, това, това и това. Няма, ама на мен такова не ми трябва, а ми трябва онакова, няма хънта, няма мънта. Оплакванията – при арменския поп, моля. Докторката знае най-добре, нали е медицинско лице, а човекът нали е болен от късни последствия на детския паралич или прекарано при раждане ДЦП, какво му разбира главата на него. Неее, не ми противоречете, не ми казвайте, че говоря глупости – така си е описано в ТЕЛК-решението ми! Цяла комисия го е определила на лицето Иван Петров, като е гледала купищата документи, които преди това е поискала от него, но него изобщо не го е и погледнала. Само му е кимнала лекинко за добър ден и толкова. Често пъти дори тази комисия, ако има въпроси някакви, не пита лично човека, когото ще освидетелства, а придружителя, ако има такъв. Ако няма, излиза на коридора и високо пита дали има някой с Иван Петров, кани  го вътре и чак тогава пита. Вие нали се сещате как през цялото това време в кабинета въпросният Иван Петров бързо се смалява, докато се превърне в една мъъъничка нуличка, която вече е убедена, че на 120% не става за нищо? И как да става, когато във втория му документ за идентификация вещата ръка на доктор Холевич авторитетно е заявила, че щом Иван Петров не може да ходи, а се вози в количка, не става за работа. Не само, че не става, ами работата му е противопоказна и опасна за здравето му. Точка! Гръмовержецът Холевич каза!

Ще ме попитате ли как се справя с живота си Иван Петров оттук нататък? Може и да не ме попитате, възможно е да си помислите „И какво иска пък този човек, след като толкова много привилегии са му дадени?“ Аз ще ви кажа – обикновено не иска нищо повече. Дава си синята карта на някой, който или се е примолил или просто си я е взел и си паркира автомобила пред работата си, а Ванката си седи в къщи на топличко. Чака с нетърпение седмо число на месеца, защото пенсийката отдавна се е стопила за хляб и мляко на ден. Седи си на спокойствие в къщи и гледа през прозореца небето, щото друго не може и да види – вратата на терасата е тясна и количката не минава през нея. И навън не може да излезе – стълбите от асансьора до долу са десетина. Близва си по малко от интеграционните, защото с по-голямата част от тях е платил за интернет и кабелната. Много често Ванката и от леглото си не става, защото няма кой да се разправя с него да го облича сутрин и вечер пак да го съблича само заради едното надникване през прозореца. То пък защо и да гледа през този прозорец – небето винаги си е небе, а и от кревата се вижда, ако се появи някое и друго облаче или завали. Количката му струва по-малко от 500 лева, но не чини и пет пари – чупи се, не върви, неудобна му е. Но, за сметка на това се отпуска на 6 години! И тук не се допускат капризи! Да е гледал, когато я е избирал! Като женитбата е – ако си спал, когато е трябвало да си отваряш очите, ще си носиш теглилата до края!

Та, ако направим една проста сметка, какво остана накрая за Ванката? Едната винетка, спомените за пенсия и интеграционни, леглото, таванът и квадратчето небе. А, да! И унищожителното знание, че от теб, Ванка, не става нищо, брат! Започвай да си мислиш за узаконяване на евтаназията, там ти е бъдещето!

 На мен ми остава само да се чудя за какво си го стиснал това ТЕЛК-решение и тая пенсийка и живота си ще дадеш, но тях не пускаш.