Наскоро ми попаднаха снимки от детството на млади хора, някои от които познавам лично. Млади хора с увреждания, предадени още при раждането им на държавата, да се грижи за тях. Милички, сладки, невинни, както всички деца. Пъстри снимки, много дечурлига наведнъж, насядали на земята направо, в колички, в ръцете на лелки, сестри и възпитателки. Усмихнати, слънчеви. Момиченцата с цветлета или кордели в косите. Къси панталонки, пъстри роклички. И по чорапи! Нито едно дете нямаше обувки. Много странно ми се видя – чорапите чисти, бели в повечето случаи, но обувки няма. Попитах човека, който ми показа снимките, кой им е осигурявал дрехите, а той разказа, че на някои родителите им носели, когато идвали от време на време да ги виждат, други били от дарения. Никой не беше помислил да им подари обувки. Стори ми се изключително показателно за отношението на хората към тези, които не могат да ходят – за какво са им обувки?!
Такова е и мисленето на българите към хората с увреждания. За обществото ние сме хора само за съжаление, много нещастни, много болни, много негодни за нищо. Ако не виждаш, за какво са ти улици със скосени бордюри, тактилни плочи, обекти, оцветени в ярък цвят? Ако не чуваш за какво са ти достъпни концертни, театрални и кинозали? Ако не можеш да ходиш за какво са ти равни тротоари, широки асансьори, адаптирани стълбища и входове, обувки? Мен лично колко пъти само са ме питали като си в това състояние, да те пита човек къде си тръгнала да правиш това или онова или къде си се надигнала в такова време.
Когато бях малка, ме возеха в детска количка и майка винаги ми обуваше топлинки. Хубави ми бяха топлинките, едните дори бяха на калинки. Но аз исках обувки! Все питах майка, ако утре проходя, ще ми купи ли обувки. За мен обувките си бяха задължителна част от облеклото ми. Да тръгна боса по улиците си беше равносилно на да тръгна гола. Майка почти винаги плачеше, когато питах за обувките. Сигурно й е идвало в повече, защото, милата, е знаела, че детето й няма да тича като другите и също не е виждала смисъл да харчи пари за нещо, от което нямам нужда. Нещо, обаче се промени и някъде, когато станах на 5-6 години ми купиха първите обувчици. Незабравими! Черни, лачени, с тъничка каишчица и малка нежна сребърна катарамка. Спах с тях до възглавницата. На другия ден сутринта баба ми обу бели къси чорапи, сложи ми едни снежно бели гащи с дантели отзад, облече ми доматено червена кадифена рокля, среса косата ми с вода и ми бодна отгоре една огромна бяла кордела. Сложи ми и обувките! Заведоха ме на зоологическата градина. Майчице, как само светеха лачените ми обувки на слънцето! Убедена бях, че всички хора гледаха само в тях. Леля ми купи една връзка шарени балони, които вързаха за количката ми и аз окончателно се почувствах като истинска принцеса. Всичко беше прекрасно, докато не се озовахме зад един луничав хлапак, стиснал здраво ръката на майка си пред нас. Детето ме забеляза в количката ми и не спря да се взира в мен през рамо. Аз му се усмихнах, помахах му с ръка. Предложих му приятелство. Но момчето дръпна майка си и попита „Мамо, това момиче защо го возят в количка още?“ Жената се обърна, огледа ме от главата до петите и очите й се лепнаха за лачените ми обувки. Чисто новите ми лачени обувки. „Хм, това момиче сигурно е било много непослушно и виж сега – не може да ходи!“ – не се посвени да отговори на висок глас жената. Казаното ме бодна в сърцето – аз не бях лошо дете, никога не съм била непослушна! Но мен и ме бодна и не, но момчето се смръзна, явно не беше от най-послушните, сведе глава и се загледа в износените си гуменки. Всичко щеше да свърши що-годе приемливо, но жената продължи: „Ама пък и обувки са й купили. За какъв дявол?! Пари да похарчат! Явно са си надвили на масрафа, та са хвърлили пари на вятъра!“ Жената със сигурност щеше да продължи, но тук баба вече беше застанала зад нея, явно сериозно стискаше ръката на жената и през зъби я покани да идат малко настрана. Леля бързо ме откара към маймуните и аз скоро забравих за острите думи, които обидиха лачените ми обувки. Скоро и баба дойде, като отупваше ръце една о друга и мърмореше нещо с половин уста. Не видях повече майката и детето, но леля прихна да се смее, когато баба й сподели нещо тихичко.
Малка бях тогава, но светът ми бързо се разбърка от тежките думи на непознатата жена. До този момент аз приемах себе си като нормално дете – послушна бях, обичах да играя с другите деца, не правех големи бели, обичах да се гушкам о татко и майка, разбирах се добре с кака. И изведнъж – не само съм била лоша и непослушна, ами и обувки не съм заслужавала! Още оттогава ми остана една тежка горчивина в душата, която винаги се надига нагоре и ме души, когато видя хора в инвалидна количка без обувки.
За какво са ти обувки, след като не можеш да ходиш?!