На четвърти май пред Народното събрание се проведе протест под мотото “Кой ни държи в клетка?”.
Този до голяма степен реторичен въпрос зададохме група хора с увреждания, за да насочим вниманието към работата на Националния съвет за интеграция на хората с увреждания или по-скоро към липсата на ефективна такава. От работата на съвета няма никаква полза за хората, за чието интеграция би трябвало да се грижи.
Това беше илюстрирано от дошлите на протеста и актьорите от Студио за документален театър, които четоха части от протоколи от заседания на НСИХУ и играеха ролята на чиновници. Докато под шатрата, оградена с лента, като местопрестъпление, “чиновниците” вършеха своите задължения, протестиращите стояха затворени в клетки. Тези клетки представяха тяхното битие в дом или дневен център за хора в неравностойно положение, а често дори в собствените им жилища.
По някое време “чиновниците” дойдоха за да изкарат затворниците, но само за да разменят килиите. За тези, чиито клетки са техните жилища остана само надеждата, че семействата им ще ги изведат от там. Целият сценарий е една отлична илюстрация на това, какво е ежедневието на човек с увреждане и не си готов да се бориш докрай срещу системата в България.
Аз също бях в клетка. Откровено казано беше ми доста трудно. Свикнала съм границите да са там, където ги поставя аз самата. През цялото време, стоейки в клетката си мислех как издържат хората, които са принудени да спазват матрица и да търпят често недобри условия. Чудя се как може да има хора, които смятат, че е по- добре да прекарат живота си в подобна институционална среда.
Никой и нищо не може и няма правото да ни държи в клетка.
мила, страхотно писание,:))
а моите впечатления вместо да ги постна съм го пуснала като коментар, така и не се научих как да поствам 😉
На 4 май бях част от събитието „„Кой ни държи в клетка?“”, чрез което заедно с вас приятели и съмишленици изразихме гражданската си позиция. Аз ще споделя какво чувство изпитах чрез снимките, които направих от „вътрешността” на „клетката”. Беше странно, гледах хората през мрежата и снимах и го свързах с житейската ситуация в моя живот и с политиката, която подхранва това.
Някак си имаше странен аналог с действителността, тъй като картинката, която в момента разигравахме с размяната на клетките ми напомни през колко институции съм преминала, защо се е наложило да нямам възможността да израстна в семейна среда, защо все още съм в институция? Защо не излизам на квартира със свободен наем? Защо общината те смята за платежоспособен и не ти дава възможност да ползваш общинско жилище, пък макар и на по-висок или нормален наем? Защо държавната политика затваря такъв порочен кръг?
Колко ли хора си задават тези въпроси?
А колко хора се питат откъде идва това? – Аз ще ви кажа, идва от НЕжеланието на „водещи“ организации, които предявяват претенции, че се грижат за „своите членове“. Кога някой от тях си е задал въпроса дали незрящия младеж може да стигне до университета, дали техния „член“ с нарушен слух успява да стигне до дадена информация, дали човекът с ограничена мобилност има достъп до сградите и транспорта – това са толкова много години.
Тъжно ми е, когато отида например в зоологическата градина (затова и избягвам) – малки клетки (не като огромните резервати, където грижата за животните е на друг принцип) и животни, които живеят там споделят тясното пространство. Представяте ли си те как се чувстват? Аз се чувствам по същия начин, по същия начин се чувстват и много хора, затворени в институции или в домовете си.
Изрази на загрижени майки от рода на: тя не може да работи, ама да се радва, че добре облечена и нахранена. Или пък общинският служител, който ти казва „че работиш и имаш доход и не може да ти позволи общинско жилище“.
Господата от НСИХУ биха могли да дадат предложения за промени в законодателната база, така, че те наистина да допринесат за промяна в живота на хората.
Живях на квартира в началото, когато завърших средното си образование, нищо не ми бе достъпно, нито чешмата в кухнята, нито рафтовете в тоалетната, многото стълби пък ми се виждаха като Еверест, когато се налагаше да нося багаж. Често търсех този или онзи да ми пазари. Нормално е. Обаче, когато се опитвах да правя опити, малко от малко да ми е достъпно, никой собственик господа от НСИХУ и управници не позволява да му се променя жилището, освен ако не е козметично. Разказвам това, защото съм го преживяла. От друга страна неадекватната политика с общинските жилища, която слага подоходен критерий – те са за бедни, хубаво, ама ако дадат жилище на човек с увреждане, то тогава ще може да си го адаптира, ама с какви средства. Богат си, за да не ти дадат, ама не си богат, за да си позволиш нужната адаптация, от това повече здраве му кажи. Как никой не се е замислил, че не съм толкова богата, че излизайки от Институцията за деца, аз няма с какви средства да си купя апартамент, да го адаптирам според собствените си потребности и да си „живуркам“ в него.
Един ден, когато дойде възможността… определено няма да еблагодарение на милите ни управници и НСИХУ, дето толкова „милее за членовете си“ …
Л. Борисова – Стара Загора
Мило момиче, доколкото те познавам, теб трудно биха те сложили в клетка. Ти си птичка, която е обречена само на полети! Просторите те чакат. Дано да се множат повече птици като теб! 🙂
Ех, Алекс! Де всички да мислеха като теб. На мен също ми беше гадно и не традиционно в клетката, но представи си какво изпитват всички, които цял живот са в това положение. УЖАС! А тези мишки от НСИХУ си взимат субсидиите и се хвалят колко много работа са свършили.