Днес, на път от зъболекаря към офиса, минахме с колата през кръстовище Петте кьошета. Както винаги там седяха възрастни жени, които продават цветя. По едно-две букетчета, кога подредени красиво, кога просто събрани и вързани. Често съм ги виждала и в лошо време да седят там. Възрастни жени, които изкарват някой и друг лев, да си помогнат на пенсията. Това кръстовище отдавна е известно с цветопродавачките си. Но това, което ме размисли днес, не са нито бабите нито цветята им.

Стояхме на червен светофар и аз се загледах в един букет от красиви пъстроцветни лупини. Нежни цветя в синьо, розово, лилаво, ябълково. Просто ми грабнаха окото и си помислих как греят с пъстротата си и осветяват цялото кръстовище. А хората минаваха покрай тази красота и извръщаха глава настрана. Някак си не ми се вързаха нещата – един букет огряваше всичко наоколо, а минувачите да не го забележат. После ми светна. Обръщаха глави, за да не купят цветя, за да не се окажат в положение, в което биха се почувствали неудобно. Парите на никого не стигат в днешно време, всеки се е впрегнал да работи нещо, за да преживява. А, видите ли, тая старица, да вземе да седне на пътя и да предлага не какво да е, не цигари или кафе, не кифли или баници, а красота. Кому е нужна красота в делничен ден?!

Тръгнахме, но аз продължавах да си мисля. Напоследък минувачите отвръщат глава от много неща, които уж не ги касаят. От кутията на просяка, от шофьора, спукал гума на пътя, от легналия на пейката човек, от разплаканата жена с посиненото око, от момичето в инвалидната количка, спряло безпомощно досами бордюра, от протеста на хора, защитаващи не наши интереси, от джебчията, бъркащ в джоба на бабката отпред в трамвая. И всеки го прави с мисълта „Малко ли са ми моите проблеми, за мен на кого му пука?!“ Сигурно имат право, всеки бута ежедневието си, натоварен със собствения си кръст и само той си усеща колко ожулено вече е рамото от непосилната тежест, колко опънати и напрегнати са мускулите, как болят краката от неравния път.

Аз съм човек с увреждания и често ми се случва да протестирам, да се боря за права – мои и на хората като мен, да имам нужда от подкрепа. От това хората да не ме подминават, да не отвръщат глава от нашите акции и протести. Защото без вас, хора, борбата ни е неравна и много трудна. Да, всеки личен път е по личному труден, стръмен, осеян с остри камънаци, но, подадената ръка по този път понякога е по-ценна от всичко. Не отвръщайте глави от тези, които в момента са в нужда. Животът е превратен. Познавах един възрастен човек, който напълно по своему и наивно ми обясняваше на какво приличал животът – на гребен, понякога те издига нависоко, понякога те спуска в ниското и изобщо нищо не ти спестява. Добре е, когато видим човек в нужда, не да отвърнем глава от проблемите му, защото и ние си имаме проблеми. Мислейки за своите проблеми, усещайки колко много ни тежат, нека да помислим и за другите. На тях също им е тежко и трудно. Понякога може би повече отколкото на вас.

Неслучайно старият кан е показал на синовете си, че е невъзможно да дори огънеш сноп стрели и колко е лесно да прекършиш една. Неслучайно народният гений е измислил поговорката, че сговорна дружина планина повдига.

В страната ни, в която държавата отдавна е абдикирала от задълженията си, животът ни, съществуването ни зависят единствено от това доколко съпричастни и солидарни сме в трудностите си, в борбите си за достойнство и бъдеще.