Ако нямате увреждане и четете това може да ви се стори трудно да приемете, това, което ще ви кажа, но ето какво: не съм длъжна да ви обяснявам своето увреждане. Не е необходимо да ви казвам защо използвам бастун.
“Просто съм любопитен!”
“Това е просто въпрос!”
Разбира се, можете да задавате въпроси – свобода на словото и всичко това – но категорично право на отговор нямате. Здравето е личен въпрос на човека. Искате да съпреживеете? Недейте. Не можете. Освен ако не разполагате с това увреждане или не използвате това помощно средство за достъпност, мислите ви не си струват нищо повече, освен обикновено да ни помогнат да се почувстваме по-зле или да се почувстваме така, сякаш на вас ви става по-добре, когато ни съчувствате. Което, погледнато по този начин, е нелепо. Защо трябва да успокоявам вашето съжаление, когато ме виждате, след като на вас отнема може би минута или две от деня ви, но аз живея с тези увреждания ежедневно и денонощно? Помислете защо сте попитали хората с увреждания за техните увреждания. Защо искате да знаете? Какво всъщност очаквате да излезете от този вероятно неудобен (за хората с увреждания) разговор?
„О, моят приятел, познат, роднина има това! [вмъква медицинско заболяване и симптоми, които никой не е поискал да чуе] “
… Добре? Това не е знак за вас да споделяте подробности, които може да се задействат. Особено ако споделяте подробности, които човекът с увреждане, когото познавате, не е дал съгласието си да бъде споделен. Здравето е лична работа. Запазете го така. Освен ако инвалидът не е поискал съвет и имате подходящи отговори, освен препоръчаните болкоуспокояващи, които се продават без рецепта, не казвайте нищо.
Човешкото любопитство може да е болезнено нещо, вярно е. Ние се интересуваме от странни, понякога дори неприятни медицински неща. И винаги ще бъде така.
Но това не означава, че можете да задавате притесняващи въпроси – особено ако сме непознати.
О, и ако “само проверявате дали наистина съм човек с увреждане” – просто не го правете. Познаваме телата си далеч по-добре, отколкото вашият осъдителен поглед някога. Живеем с телата си. Ние знаем своите граници. Ние знаем от какво се нуждаем и как работят нашите органи с увреждания. А вие ни виждате да ги използваме само за кратко време през вашия ден.
Седя на това място, защото имам нужда от него. Нямате рентгеново зрение, не можете да видите колко странно е тялото ми. Не ме виждате как лежа в леглото посред нощ, будна, защото нервната ми система непрекъснато ми причинява силна болка, която няма да изчезне. Виждате само жена в ранните двадесет години, която седи на приоритетна седалка, защото е „мързелива“, за да отиде до задната част на автобуса – а понякога дори използването на бастун не ви пречи да я осъдите.
Не, този бастун не е реквизит. Не се преструвам. Не търся внимание. Не съм „твърде млада, за да бъда с увреждане“. Аз ИМАМ увреждане и това е. И знаете ли какво? Нямате право да знаете защо. Не питайте за моите увреждания, ако не се познаваме.
Лили Калдър
Лили е писател с увреждания, активист и медиевист[1]. Тя е магистър по средновековна литература от Университета в Единбург и живее в Англия. Можете да я намерите в Twitter или в нейния Patreon, където тя публикува средновековна нехудожествена литература, поезия и странна фантастика.
[1] Медиевистика – наука, занимаваща се със Средновековието
Превод – Нина Жишева