Днес ми се дописа. Още повече, че отдавна не съм писала нищо за този блог. Не че не е имало какво да се пише. Проблеми в нашата област колкото щеш – къде некадърни политики, къде недомислена и унищожаваща деинституционализация, къде глупаво, страхливо и некомпетентно правителство, къде хиляди хора с увреждания, чиито проблеми не търпят отлагане. Та, да, проблеми има колкото искаш, но днес реших да напиша нещо малко по-различно. Иска ми се да споделя с всички вас няколко от моите истории като човек с увреждане, които аз за себе си съм приела с много чувство за хумор, защото иначе биха изглеждали като горчив опит, набран през годините. Освен тежките проблеми, които изброих набързо по-горе, има още един – изключително важен, но някак си често го пренебрегваме, прескачаме го, вдигаме рамене и го приемаме снизходително или не. Проблемът как ни възприема обществото. Обществото, с което всички търкаме рамене ежедневно по улиците, в автобусите, на работа, в магазините, в обществените сгради. Обществото не приема лесно хора като мен, не знае как да се държи с нас; и понятие си няма какво значи да имаш увреждане; страхува се от срещи с нас; умира от съжаление и умиление, стане ли въпрос за човек с увреждане, който по случайност има някакъв талант.
Аз винаги съм приемала реакциите на хората към мен като забавни стълкновения и поводи да се посмея, дори да позлорадствам. Простете ми, хора, но понякога наистина си го заслужавате.
Тъй като пиша тези неща по време, когато коледният дух изпълва души и сърца, искам да споделя няколко от личните си изключително красноречиви истории.
ИСТОРИЯ 1: През 2012 година трябваше да сменя зеления си паспорт с нова лична карта. Случи се снежен мартенски ден, доста студен и мрачен. Стълбището пред входа на районното управление на МВР беше изчистен до мозайка, дори сух, но рампата отстрани си стоеше потрита от бял, пухкав, девствен сняг. Аз бях предвидила подобна ситуация и бях помолила сина ни да дойде с нас, че, ако се наложи, да ме качва по стълбите с количката. Добре, но, като видях снега по рампата, в мен започна да се надига естественият гняв на човек с нарушени права. Казах на сина ми да влезе вътре и да попита защо, аджеба, не са си почистили снега. След минутка той излетя от вътре зачервен и много ядосан и едва сдържайки се да не се разкрещи ми просъска „Давай по стълбите, ти си им кажи… както ти си знаеш!“ Щом влязохме в службата и ме видяха, една плаха служителка се понадигна от стола си и с удвоени очи едва не се разплака „ойййй, ей сега отивам да изрина рампата, госпожа. Аз, аз, аз не знаех, че Вие сте навън!“ При тези думи всички клиенти на паспортна служба се обърнаха, взряха се в мен и бавно започнаха да отстъпват назад, за да ми направят път. Не знам как им е прозвучала фразата „не знаех, че Вие сте навън“, но много ми помогна лесно да се добера до кабината с камерата, където друга една мила и услужлива чиновничка от полицията се размина на косъм с грандиозен скандал, когато попита съпруга ми дали мога да говоря и разбирам ли какво ми се приказва.
ИСТОРИЯ 2. Преди две години ми се наложи да вляза за няколко дни в болница, за да не развия грипа в пневмония. Трябваше да ми бият инжекции с антибиотик, та ми направиха предварителен тест за алергия. След минути сестрата ми го отчете, не бях алергична и ме помоли да изчакам на коридора докато си приготви нещата. Докато седях и чаках, покрай мен профуча като фурия един изключително висок доктор, който, като ме видя, рязко обърна посоката, застана до мене и извика с цяло гърло „Направиха ли ти тест за алергиииииии?“ „Направиха ми“ отговорих нормално аз, но отговорът ми почти не се чу от следващия гръмогласен въпрос „К’во чакаш тука тогава? Отивай да ти слагат антибиотика, че като те гледам, не си алергичнааааа“ и развя бялата си престилка нататък по коридора. Усмихнах се и помолих сестрата да не му открива тайната, че аз чувам много добре, въпреки количката си.
ИСТОРИЯ 3. Миналото лято ми хрумна, че много искам да си разкрасим печката, с която се отопляваме през зимата и реших, че ми трябват истински гипсови красоти. Разтърсих се из интернет и намерих едно малко, китно магазинче някъде около бул. Стамболийски. Обадих се по телефона и се уговорихме на другия ден да идем и да си изберем. След разговора се захванах да обезкостявам едни огромни, много сладки черни череши, без изобщо да си дам сметка какво ще предизвикат на ръцете ми – станаха тъмно лилави, като на нубиец, както би казала баба ми. Повайках се докато опитвах всевъзможни начини да поизчистя лилавината, без особен резултат, но не след дълго забравих за проблема си. На следващия ден отидохме със съпруга ми до магазинчето за гипсови отливки. Както вече споменах, то беше малко магазинче, подредено с вкус и търговски усет и целите му стени бяха покрити с мостри от гипсови корнизи, розетки, капители и всевъзможни други неща. Бели и лъскави, точно като стока за продан. Аз започнах да разглеждам, красотата на изделията бързо ме грабна и съвсем изключих колко са ми лилави ръцете. Нямаше и да се сетя, ако не бях усетила по гърба си тръпки от нечий втренчен поглед. Обърнах се и видях любопитния поглед на продавачката, закован на пурпурните ми ръце. В първия момент си помислих, че се е притеснила да не би да й изцапам стоката, но след това, проследявайки очите й, които сновяха между колелата на количката ми и ръцете ми, разбрах, че тя вече има обяснение за себе си и то й се струва напълно логично – аз съм в инвалидна количка, значи е нормално ръцете ми да са лилави. Проблемът беше решен и можех да не казвам нищо. Интересното дойде, когато реших да й обясня като жена на жена, че съм се боядисала така, докато чистих череши за зимнина, дори бях готова и да ме попита за рецепта или поне какво съм правила – компот или сладко. Милата дама, обаче, беше на ръба на припадъка от изненада и успя само да простене като простреляна в гърдите „Ама Вие можете да правите зимнина?!?!?!“ Не отговорих нищо, само се усмихнах. Бедната жена не беше в състояние да чуе и да разбере нищо в този момент, дотолкова я бяха стъписали, че мозъкът й беше блокиран от мисълта, че човек в количка може да прави зимнина.
Та, уважаеми хора без увреждания, от тези весели истории аз стигнах до извода, че ВИЕ сте убедени, че хора като мен трябва да спят дълбок зимен сън от декември до април. АЗ държа да живея пълноценен и активен живот целогодишно, да работя, да ходя на театър, да се срещам на по кафе с приятели, въпреки инвалидната си количка. ВИЕ приемате увреждането като пълна катастрофа, която тотално ни унищожава и, седне ли човек в инвалидна количка, задължително трябва да изгуби и някое от сетивата си, да не кажа всичките. В моя случай – слуха и говора. А АЗ съм напълно нормален човек, говоря, чувам, виждам и дори мисля. Може да не е много често, но ми се случва :). ВИЕ сте готови да приемете всякакви небивалици за нормални, щом зърнете човек с увреждане. АЗ съм хомо сапиенс с всичките особености и недостатъци на присъщия ми организъм и кожата ми не се влияе от начина ми на придвижване, като изключим мазолите на палците, получени от въртенето на ринговете. Често ВИЕ много се изненадвате, когато откриете, че у мен може да има неподозиран интелект. АЗ съм образована, любознателна съм и имам различни интереси. ВИЕ съвсем съзнателно ме смятате за безполово същество, което и хабер си няма от секс. АЗ имам две деца и, повярвайте ми, не съм ги намерила в градината при зелките, нито съм ги откраднала.
Е, това е засега. Ако случайно Ви се прииска да узнаете още любопитни факти около мен и хората като мен, знаете къде можете да ме намерите. Тук, в този блог.