Преди няколко седмици синът ми и аз отидохме в Chuck E. Cheese. Не ходим често и, когато го правим, се чувстваме прекрасно. Този конкретен път дъщеря ми (която е шест години по-голяма от сина ми) беше на гости с преспиване и обещах на Лука, че ще отидем да видим „Чъкс“, както го нарича Лука, докато Сиси беше далеч.

Обикновено отиваме веднага щом отворят вратите. По-лесно е синът ми да маневрира с инвалидната си количка, когато наоколо все още няма много хора. Този път обаче заедението беше наистина претъпкано.

Лука е на 5, така че не го интересува и не разбира концепцията за намалените билети. Той иска да играе, да яде пица и да играе още малко. Ако получи билети, страхотно; ако не, не би могъл да се тревожи по-малко. Той играе със сърцето си.

Този път се случи нещо различно.

Тъкмо бяхме пристигнали и си проправяхме път, когато майка и дете започнаха да зяпат. Не, това не е различната част. Хората постоянно се взират в Лука. Не виждат деца в инвалидни колички през цялото време. Разбирам. Пренебрегваме го и тръгваме по пътя си.

Двойката обаче не спря да се взира. Поговориха си за секунда за нещо и тръгнаха. Винаги съм готова да отговарям на въпроси за Лука или да слушам техните изявления или каквото искат да обсъдят. Чувал съм всякакви неща.

Вместо да разпитват способностите на Лука или да ми казват някои фрази клиширани фрази, те пожелаха да дадат на Лука топката от играчката, която детето спечели.

Топката на съжалението. Подаряваха му топката, защото детето ми имаше увреждане. Даваха му играчка, защото го съжаляваха.

Учтиво отказах, но те настояха. И така, излъгах. Казах на майката, ме Лука има алергия към материала, от който е направена топката и с това приключи разговора.

Искам да отбележа, че разбирам, че това беше обмислен жест и те не го направиха, защото имаха лоши намерения, но ако бях разрешила този дар да бъде даден, бих поставила прецедент.

Не исках Лука да приеме топката. Той не трябва да получава подаръци само защото има увреждане. Не искам той да си мисли, че има право на нещата поради увреждането си. Той може да спечели топка – или всичко друго, което си пожелае.

Никой не трябва да го съжалява. Има дни, когато инвалидността му печели, но ние никога не му позволяваме да ни консумира.

Лука е активно 5-годишно момче, което участва в адаптивни спортове, посещава детска градина и работи много усилено, за да постигне нещата. Той може да направи всичко, което може да направи всяко друго дете. Точка!

Стефани Расмън

Превод – Нина Жишева