Сагата започна още през октомври на миналата, 2009 година. Изведнъж, от нищото – без предварително обсъждане, консултации или предупреждение – ползвателите на асистент за независим живот разбраха, че независимо от това какви са им потребностите и колко асистентски часа месечно са ползвали до момента, „до края на годината всеки ще получава по 80 часа на месец!” Така било решено в общината, съобщаваха на хората по телефона вестоносците – общински чиновници.

Телефоните на Центъра за независим живот прегряваха по онова време. „Вие няма ли да направите нещо?”, питаха отчаяни хората, на които ежедневието им зависи от някой, дето да ги сложи в количката, да им приготви закуска или да ги заведе на работа. Ние не можехме да направим нищо без куража на ощетените, а сред тях не се намери никой да възроптае публично и настойчиво срещу подобно своеволие. Своеволие, което в крайна сметка е и нарушение на Наредбата за предоставяне на услугата „Асистент за независим живот”, приета от Столичния общински съвет две години по-рано, в средата на 2007 г. Защото наближаваше моментът за нова оценка на всеки ползвател, както и определянето на броя часове за 2010 г. Всички си даваха сметка, че българският чиновник е отмъстително създание. Затова и хората се въздържаха от критика – да не говорим за по-активни действия – по отношение на онези, от които зависят – общинската администрация! Никой не разбра с каква санкция е прието подобно решение. Както не разбрахме и защо „разкладката” е 80 часа. Вероятно някой е сметнал, че 80 часа на месец, по три лева и малко на час, прави точно една близка до средната работна заплата, т.е. някой в семейството ще получава по една месечна заплата, а човекът с увреждане ще си остане „обслужен” по същия начин, както и преди. Така или иначе, решението просто беше оповестено на публиката от заместник кмета на София, Албена Атанасова. Обяснението – финансовата криза!

Да, ама в условията на криза се прави задълбочен преглед не само на харчовете, а и на начините, по които се правят тези харчове. Точно това беше направено – ама не от общината, а от Центъра за независим живот – няколко месеца по-рано. Резултатите бяха представени на общинските ни управници с доказаната констатация, че схемата „асистент за независим живот” наистина отговаря на наименованието си само в около 25 процента от случаите на хора с увреждания – докладът може да се изтегли от тук, виж стр. 17. За преобладаващите близо 75 процента от „клиентите” на услугата това е просто един добър допълнителен източник на доход за семейството – асистентски договори се сключват с майки, бащи и други членове на домакинството. Какъв независим живот, ако се плаща на роднина, за да прави същото, каквото е правил и преди, а статуквото си остава непроменено?

Вместо да се замислят повече за ефекта от харченето на пари, а не само за размера на харчовете – както биха направили едни интелигентни политици – и да въведат промени в механизма, общинарите – предимно администрацията под вещото ръководство на Албена Атанасова – отсякоха: „На всички по равно и всеки да се оправя, както може.” За мнозинството със семейни асистенти нямаше голям проблем, само парите станаха по-малко – от 1 200 лв. в някои случаи паднаха до около 350 лв. За малцината, осмелили се да ангажират външни хора като асистенти – само по себе си трудно и отговорно начинание – положението стана ужасно. Ако искаха да си запазят обучените асистенти, ползвателите трябваше да им плащат допълнително от своята пенсия, заплата или спестявания. А ако нямат и роднини да ги обслужват? Или роднините са достатъчно възрастни, за да се нуждаят самите те от грижа? А решението беше просто, но непопулярно: забрана да се договарят над 15 процента от часовете с роднини. То щеше да коригира изначалната грешка в наредбата, която допусна неограничено „изявяване” на роднини и членове на домакинството като асистенти.

Така дойде месец декември на 2009 г., а първото му число се оказа съдбовна дата за онези софиянци, които са телесно зависими от някого, но пък духът им е независим! От 02.00 часа – да, няма грешка, говоря за нощни часове – пред някои бюра за социални услуги се заизвиваха опашки за запазване на ред и подаване на заявления за асистент през 2010 г. Агенция „Партенка” – поради липса на официална информация – донасяше страховити вести от общината: тези, които са имали асистенти през 2009 г., няма да имат през 2010 г.; ще се разглеждат само 30 процента от постъпилите заявления; ще свалят горната граница; ще намаляват часовата ставката… За истински нуждаещите се от асистент за независим живот тези слухове бяха съсипващи.

На 3 декември 2009 година Столичният общински съвет приема промени в Наредбата. Намалява часовата ставка от трикратния на двукратния размер на минималната работна заплата, т.е. с около 1,50 лв. на час. За всеки, който си търси асистенти на свободния трудов пазар, тази ставка прави мисията му почти невъзможна; за семейните асистенти – просто месечните доходи от асистиране на роднини намаляват.

С това обаче лошите новини не свършват. Някои от заявителите за асистентски часове, успели да подадат документите си още на 1 декември 2009 г., все още нямат решения. Нямат и информация за това кога ще бъдат разгледани техните заявления. Не знаят какво да кажат на хората, които наемат – ще имат ли заплати през януари или не. Асистентите ги напускат, нови трудно се намират. Отговор от общината продължава да няма. Затова агенция „Партенка” става основен източник за информация: сега щели да разглеждат по 30 процента от заявленията, постъпили във всяко бюро за социални услуги в София, по реда на постъпването им… Явно тази част от предишния слух е била вярна. Явно е имало защо да се става посред нощ, за да се запази ред на опашката пред социалната служба. Кои са „щастливците”, попаднали в 30-те процента на всяка социална служба? Кога ще разглеждат останалите? Все въпроси без отговори! А животът на някои хора зависи от ежедневна, ежечасна и ежеминутна помощ, за да седнат в инвалидната си количка, да се нахранят, да излязат от килията на дома си…

И пак започна да прегрява телефонът в Центъра. Няма ли да направите нещо, питат ни потърпевшите. Няма ли да направите ВИЕ нещо, питам ги аз, Капка Панайотова, неспирен правач на „нещо”, когато държавата не си върши работата или харчи безобразно парите ми.

Има общински и национален обудсман, които разглеждат жалби срещу арогантна и некомпетентна администрация. Има медии, които излагат на показ безобразията на самозабравили се властници като Албена Атанасова. Има кмет, който би трябвало да поеме политическа отговорност за действията на администрацията. Има общински съвет, който е избран от нас, гражданите, за да управлява всички общински дела в интерес на гражданите, а не на администрацията. И, в крайна сметка, имаме право да протестираме срещу издевателството, което упражнява общината спрямо нас, гражданите!

Но всичкото това имане изисква кураж и активност, за да се оползотвори в интерес на онези, които се чувстват ощетени.