Смях през сълзи

На 2 декември 2011 година се е състояло заседание на Националния съвет за интеграция на хората с увреждания (НСИХУ) към Министерски съвет. Присъствали са 30 члена и са отсъствали (по уважителни причини) 15. Споменавам тези цифри, защото след като прочетох протокола от заседанието, съжалих, че не са отсъствали 45, например. Заседанието е било открито в 13:00 часа и е било закрито в 14:50. Близо два часа 30 умни глави са заседавали, мислили, дискутирали, напъвали са се, за да родят….мишка! Умишлено използвам минало свършено време, защото никой така и не е разбрал, че ще бъде провеждано заседание по такива важни въпроси, касаещи живота и достойнството на хората с увреждания. Научихме за него благодарение само на нашето любопитство и благороден стремеж за повече знания.

Протоколът се оказа едно доста забавно и смехотворно писание, което наистина ме развесели, независимо, че остави у мен усещането за изгубено време – както моето, така и времето на 30 дами и господа, заемащи доста отговорни длъжности, хора, претендиращи че решават проблеми от рода на интеграцията на хората с увреждания в една държава.  Но все пак успях да открия една мъ-ъ-ъничка искрица оптимизъм – представителите на НСИХУ са се събрали да обсъдят, цитирам, „текущия напредък във връзка с ратификация от Република България на Конвенцията на Организацията на Обединените нации за правата на хората с увреждания“. Добре е, че и те са успели да забележат срамотата, че Република България все още не е ратифицирала този важен документ. Но от тук нататък започва цялата смехория. След като всички са съгласни, че е необходимо да се настоява за въпросната ратификация, нашите мъдреци по правило са изпаднали в поредните празни и дълги дискусии, както казва един мой познат – просто по дифолт. Спънали са се в един член на Конвенцията, който, според тях, влизал в противоречие с друг член на Конституцията на Република България. А именно, чл. 29 от Конвенцията се биел с чл. 42 от Конституцията и това би довело до, отново цитирам, „нестабилност на гражданския оборот в Република България“. За да стане по-ясен проблемът, ще си позволя да цитирам тук и двата члена.

Чл. 29 от Конвенцията гласи следното:

Член 29 Участие в политическия и обществен живот 

           Държавите - страни по настоящата Конвенция гарантират на хората с увреждания политически права и възможности за тяхното упражняване, равноправно с всички останали, като се задължават:

           (a)      да осигурят ефективно и пълноценно участие на хората с увреждания в политическия и обществен живот, равноправно с всички останали, пряко или чрез свободно избрани техни представители, включително правото и възможността на хората с увреждания да избират и да бъдат избирани, между другото и чрез:

           (i)      осигуряване на подходящи, достъпни и лесни за разбиране и ползване процедури, съоръжения и материали за гласуване;

           (ii)     защита на правото на хората с увреждания на тайно гласуване в избори и референдуми, без сплашване и на правото да се кандидатират в избори, да заемат ефективно изборни длъжности и да упражняват всички публични функции на всякакви равнища на държавното управление, като улесняват достъпа им до подпомагащи и нови технологии, където това е подходящо;

 (iii)    гарантиране на свободното волеизлияние на хората с увреждания като гласоподаватели и за целта, при необходимост и по тяхна молба, допускане на лице по техен избор да им оказва помощ при гласуването;    

        (b)      активно да способстват за поддържане на среда, в която хората с увреждания могат ефективно и пълноценно да участват в управлението на обществените дела, без дискриминация и равноправно с всички останали и да насърчават тяхното участие в обществените дела, включително:

           (i)       участие в неправителствени организации и асоциации, ангажирани в обществения и политическия живот на страната и в дейността и управлението на политически партии; 

           (ii)     създаване на, или членуване в, организации на хора с увреждания, които да представляват хората с увреждания на международно, национално, регионално и местно равнище.

Член 42 от Конституцията на Република България гласи следното:

Чл. 42.  

(1) Гражданите, навършили 18 години, с изключение на поставените под запрещение и изтърпяващите наказание лишаване от свобода, имат право да избират държавни и местни органи и да участват в допитвания до народа.

(2) Организацията и редът за произвеждане на избори и референдуми се определят със закон.

И тук започват притесненията на господата, които са заседавали на 2 декември. Ама наистина сериозни притеснения. Толкова сериозни, че съветването, дискутирането, „плюенето“ (срещнах тази дума в протокола и веднага скочих накрая, за да видя кой го е водил), кавгите и споровете са им отнели цели два часа и накрая така и не стигнали до решение. Работата става страшна, когато в сериозни неща от рода на политиката се намесят термини от рода на хора с увреждания. Ами то там се подреждат и „хората с трайна физическа, психическа, интелектуална и сетивна недостатъчност“ (чл. 1, ал. 2 от Конвенцията)!!! Тук аз лично не разбрах за местата си ли се бяха изплашили заседаващите ръководни кадри, да ни бе да не бъдат изместени от по-кадърни „хората с трайна физическа, психическа, интелектуална и сетивна недостатъчност“ или ги беше страх да не би да пуснат лудия в селото, като му дадат право да гласува, видите ли. Не ми стана ясно и защо тези хора още в самото начало на заседанието си не бяха обърнали внимание, че Конвенцията не дава никакви изключителни права на никого. Тя просто е документ, чиято цел е да гарантира на хората с увреждания, че те ще получат ВСИЧКИ права, които се полагат на всички граждани на страната и са установени от законодателството в съответната държава. Посмях се доста на „творческата атмосфера“, която лъхаше от протокола – те се прекъсваха, плюеха, иронизираха, спореха с и без аргументи, чудеха се доколко луд трябва да бъдеш, за да не те допуснат до урната в изборния ден. Звучаха почти истерично ужасени от факта, че според Конвенцията, държавата би трябвало да гарантира на „хората с увреждания политически права и възможности за тяхното упражняване, равноправно с всички останали“. Ужас направо, нали? Да дадеш на нищите политически права! От къде на къде?! Но и тук, въпреки че го споменават, те отново не взимат под внимание факта, че става въпрос за гарантиране на равноправие, а не за даване на изключително право, противоречащо на законите. И така цели два часа паника, ужас, тръпки по кожата, трепет и страхове. Истински трилър по български. Докато накрая, слава на Бога, стигнат до решението все пак да предложат на Министерски съвет и Народното събрание да ратифицират Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания в Република България, като хитроумно си замълчат за опасността. Нека други си побият главите с казус, който всъщност не съществува. Поне според мен.

Поговориха си, отново поспориха и подискутираха за ТЕЛК-овите решения-менте, като най-накрая решиха да си сформират нова работна група по тези проблеми, която отново ще лапка парички, но няма да свърши работа, защото грешката е другаде. Но това е друга история. Опитаха се да си измолят още парички за натоварените си дейности, но не получиха кой знае какво удовлетворение от отговорите. И накрая, отдъхнали си вече, позволиха на сърцата си да се отпуснат и да бъдат поласкани и стоплени от умопомрачително събитие. Водещата на заседанието, г-жа Валентина Симеонова, зам.-министър на труда и социалните политики, поднесе личните поздравления на министъра, г-н Тотю Младенов, по случай 3-ти декември, Международния ден на хората с увреждания и съобщи, че на сайта на министерството ще бъде качен поздравителен адрес!!! Само дето не разбрах за какво ще ме поздравява министърът. Че ми е било ден тогава ли? Ами, то и днес ми е ден… Г-н министре?

Е, почетох, посмях се, повеселих се на чужд гръб, но в крайна сметка в ума ми се прокрадна едно стихче на Самуил Маршак, което съм запомнила от детството си:

Протокола от заседанието на НСИХУ може да намерите тук.