От известно време сме се вторачили в Системата, наблюдаваме я как мъчително замята крака, куцайки болезнено, следим тревожно пулса й и люто я кълнем, че ни вгорчава живота. Но в моята глава се завъртя и един друг въпрос и много ми се прииска да го споделя с вас.
Само Системата ли куца? А ние? Как се придвижваме в своето битие ние, хората с увреждания? Това, че стоим настрана, само наблюдаваме, ахкаме и охкаме, роним горки сълзи, плачем си по рамената си (но само толкова),това не е ли нашето накуцване? Дотолкова ли сме навикнали с факта да бъдем хора с увреждания, че в очите гневни пламъчета проблясват само два-три пъти в годината – я в Деня на протеста, я на Трети декември, я, когато ни отнемат точките за личен асистент, който по правило е роднина и с това се намалява семейния бюджет или, недай Боже, посегнат на инвалидните ни пенсии.
Нали всички знаем поговорката, че не е луд който яде зелника, а лудият е този, който му го дава? Защо тогава си седим у дома и плачем обидено, когато Системата грабне парчето зелник, което сме й подали? Кокорим ужасено очи, когато разберем какви огромни средства е злоупотребила Системата, изпадаме в потрес от факта, че сатва въпрос за наши, данъкоплатски пари, но потресът ни е един такъв тих, тъжовен, сълзлив и нищо повече. Е, случва ни се и да подскочим мъничко де. Скачаме до небесата, когато устата на Системата изрече фразата „инвалиди-менте“. Не! Системо тъпа, не смей да ни наричаш менте! Ние искаме да сме си истински, оригинални! Та ние толкова оригинално и истински си седим у дома, никъде не ходим, защото си имаме отлично и много удобно оправдание – специализираният транспорт е пълен боклук. Толкова оригинално не работим никъде, защото и за това си имаме извинение – гадната Система и пръста си не помръдва да ни предложи шансове и достъпни работни места! Нямаме асистенти за независим и достоен живот, но и за това е виновна пак Системата – окепази хубавата наредба в Столична община, пита си ушите да създаде и приеме читав закон за личната помощ на национално ниво. Взимаме си ТЕЛК-овите решения, ламинираме си ги – да не ни се късат от непрекъснатото вадене, за да се легитимираме с тях, наред с личните карти, и дори и не помисляме, че този документ тотално съсипва живота ни и ни прави пожизнено болни и негодни за нищо или почти нищо. Зависи от това колко процента от нас са впечатлили и просълзили медицинските експерти. Примиряваме се, докато ни дават китайски боклуци, за които е необходимо неизмеримо въображение, за да бъдат наречени технически помощни средства. Но и за това, нали се сещате кой е виновен? Системата, разбира се! Тая гадна Система! Горгона мръсна! Един-единствен нейн поглед ни вкаменява, вкопава ни в сивото ни ежедневие, а ние така и не искаме да се запитаме защо й позволяваме да го прави!
Та да попитам още веднъж –
Само Системата ли е виновна? Не й ли дадохме вече достатъчно зелник?