Една камара значения на това „Две напред, една назад“, но не съм срещала по този начин да се описва процеса на социалното включване, защото там е повече като методиката за скачане от място. Звучи невероятно, но си има методика за скачане от място – приклякваш, замахваш с ръце и скачаш. Защо има методика с това описание, след като никой не скача по този начин? Добър въпрос!

Е, идеята за социалното включване, поне в главите на експертите, прилича на методиката за скачане от място – и също така никой не го прави по този начин. И, както с първата методика – има си подготовка и обучение в детската градина и после всеки си скача, както си знае. За социалното включване не е по-различно – има подготовка и обучение, при това в защитена среда и обикновено никой не скача после. Е, ако ти стиска, може да скочиш сам в неизвестното, но няма връщане назад.

И се питам, не може ли да е простичко, като танц – две напред, една назад? Защото, като танцуваш тези „две напред, една назад“, не си сам и има на кого да се опреш. Това означава след като си поживял в някаква форма на защитено пространство да излезеш, но да имаш подкрепа – не толкова интензивна, но да я имаш.

Роман, момчето от дома в Севлиево, беше направил рисунка на един скейтбордист, който се движи между дома и новия си живот, докато накрая се установи на новото място. МСС направиха филм, разказаха за Роман и за този модел на подкрепа. Сега ми се струва, че трябва да го извадят отново, защото е повече от актуален, а и да го видят големите експерти по социално включване.

„Ама, нали така го замислихме – Защитено Жилище, Ннаблюдавано Жилище, Преходно Жилище, нали трябваше да станат преходно пространство, защо сега никой не ги напуска?“

Може би, защото на пейката няма партньор за танц и ще е доста странно и страшно да се носиш сам по дансинга.

  • Ало, експертите, може ли да планирате и малко партньори по пътя на социалното включване?
  • Да, да – разбирам, строителството е за повече пари. Простете за необмисленото предложение. Разбирам, ще строим и в новия програмен период.

Ако някой е помислил, че ще се строят жилища – като част от някаква жилищна политика, определено се е объркал. И това е другата причина, поради която няма желаещи за напуснат ЗЖ, ПЖ, НЖ и други всякакви „Ж“.

Ако на тази база някой се опита да определи степен на разумност, определено няма да е в полза на експертите. Защото, да си стоиш в защитеното пространство, след като иначе ще си без каквато и да било подкрепа, си е много разумно решение, особено в случаи като следващия: Мъж на около 50 години, последните 13 живял по домове – първо в дом за възрастни с психични проблеми, после 7 години в ЗЖ. И накрая, дошъл ред за реинтеграция, защото, според оценката, вече бил готов – имал умения да живее сам. И го изпратили на влака, само с една торбичка, в която имало лекарства за 2-3 дни.

„Изпратихме го сутринта с влака, а той се върна същата вечер. Видял къщата на баща си – имала нужда от ремонт. Видял сестра си – не можела да му помага. Погледнал колко пари има и решил, че няма да му стигнат за друго, освен да се върне обратно“

И на кого оценката е по-читава и разумна – на потребителя или на социалните?

И после, защо реинтеграцията не ставала? Защо нямало социално включване?

А, можехме да танцуваме…

 

автор – Надежда Денева