Вика бързаше да се прибере след работа. На улицата беше студено, духаше вятър, плющеше дъжд. Жената се спусна към метрото, като отърсваше мократа си дреха, огледа се и се упъти към ескалатора. И точно, когато пресичаше площадката, Вика изведнъж забеляза старицата, облегната на стената. Бабичката беше мръсна, покрита с дрипи и стискаше дръжките на количка, от която се разнесе писък. Вика не се сдържа и надникна в количката… и веднага отскочи назад. Очакваше да види бебе, но от количката я гледаше момиченце на около пет години. Детето също беше мръсно, носеше стара, очевидно омаляла рокличка.

– Защо държите детето на тоя студ тук? – попита Вика.
– А къде да я дяна! Трябва да работя! – сопна се бабичката с пресипнал глас. – А та и без това нищо не разбира!
– Как така нищо не разбира? – изненада се Вик
– Болна е тя, по рождение. – отвърна бабата.
– А родителите й къде са? – продължи да пита Вика, като смири тона си.
– Баща й е в затвора, а майка й… дявол я знае къде се развява. Момичето отдавна ми трови душата.

Вика извади от чантата си и подаде на бабичката банкнота от 500 рубли.

 – Ето, вземете, купете на детето плодове. – каза Вика с някаква странна надежда в гласа си и се отправи към перона.

На следващия ден Вика отново потърси с поглед странната двойка, но не ги видя.

 – Вие Манка ли търсите? Вчера някаква богаташка й даде 500 рубли и тя се смахна от радост, отиде да се весели. – обясни й някаква жена.

Вика въздъхна тежко и се помъкна към къщи. Мисълта за момиченцето не излизаше от главата й, проницателният му поглед веднага беше грабнал сърцето й.

След три дни Вика отново се натъкна на баба Манка.

– Дайте ми детето. – каза Вика и сама се изненада на думите си.
– За какво ти е? – удиви се и бабичката.
– Ще я излекувам, ще я изуча – обясни Вика с треперещ глас.
– Абее, не ми се вярва много, че човек ще си навлече ей така, доброволно, болно дете на плещите. – замърмори старицата.
– Вие ще можете да идвате при нас винаги, когато пожелаете, да я виждате. – обясни младата жена. – А как се казва?
– Томка се казва.
– Тамара, красиво име! – усмихна се Вика
– Ако платиш за нея, давам ти я! – прекъсна я баба Манка.
– Колко искаш? – попита Вика
– Две хиляди на месец! – очите на бабичката алчно светнаха
– Добре, ето. – Вика даде парите на старицата.

Бабичката отърка парите о брадата си, пъхна ги в джоб на дрипите си и бутна количката към Вика:

– Взимай, но остави адресче! – добави с присвити очи.

Вика заведе детето в къщи, съблече го и се ужаси – момиченцето беше кожа и кости, покрито със синини, а косата му беше сплъстена и пълна с въшки. Жената извика приятелката си, която беше педиатър, да прегледа клетото същество.

Оттогава изминаха доста години. Сега Тамара е на двайсет и пет години, обожава мама Вика и много добре знаеше, че ако не беше тя, нищо хубаво не очакваше Тома. Мама търпеливо излекува и изучи дъщеричката си. Само тя си знаеше какво й костваше да постигне това, колко грижи, внимание и търпение. Но тя постигна своето – нейното момиченце порасна, изучи се и сега работеше като счетоводителка в добра фирма.

Баба Манка вече я няма на белия свят, но докато беше жива, Вика редовно й плащаше по 2000 рубли на месец, дори и след като успя официално да осинови Тамара.

превод от руски