Походът на свободата – едно неповторимо и трудно за описване с думи преживяване. Изпълнено с много емоции, които просто трябва да бъдат усетени.
Още на летището в София приключението започна. За мен всичко беше абсолютно ново и, ако трябва да бъда искрена докрай, бях доста притеснена. Сега, когато изживях тази невероятна седмица, се питам защо ли. Искрено се радвам, че ми бе даден шанс да бъда част от малката българска група в състав: Капка Панайотова, Юлиан Борисов, Ива Дойчинова, Спаска Давранова (Спейси), Александра Александрова (Алекс) – аз и майка ми – Иванка Иванова (Ваня).
Лично за мен дните, през които бях в Страсбург ми дадоха един важен урок – никога да не се предавам. Това, което ме впечатли най-силно е силата на хората, с които се запознах.
Първият ден в Страсбург прекарахме обикаляйки и разглеждайки града. В Страсбург наистина има какво да се види. По-важното е че целият град е достъпен за хора с увреждания. Бях изумена, виждайки колко спокойно човек с количка може да се придвижва.
Вечерта имаше среща по въпросите на личната помощ и развитието й в отделните региони на Европа. Това бе първата ми среща с участниците в похода – личности, чиито оптимизъм, усмивки и сила се усещат и се предават на всеки, потопил се в тази атмосфера. Бригита от Швеция e едно чудо. Тя говори свой собствен език, но има асистентка, която я разбира и превежда казаното от нея. Останах без думи, виждайки този тандем. Това беше първият момент, в който си казах: ”Никога не трябва да се предавам”.
Походът на свободата – едно събитие, изпълнено с невероятна атмосфера, която е трудна за описване с думи. Целият поход беше колоритен, свеж, цветен, с една дума – невероятно преживяване. Българската група-малка, но колоритна. Всеки в своята роля: Ива и Спейси – двете дяволчета. Алекс – пиратът в компанията, Юлиан – човекът, на чието лице очилата – китари изглеждаха съвсем на мястото си, Капка, която незнайно защо беше маскирана, като вещица и Ваня – клоунът и усмивката на групата. Влизайки в тези образи ние станахме най-сниманата група (по думите на един шведски евродепутат). Така, въоръжени с вдъхновение и настроение, заедно с другите групи, тръгнахме към Европейския парламент. Шествието беше доста шумно и колоритно, което привлече вниманието на местните, но точно това е целта на похода – да ни видят и чуят. Исканията на похода бяха: право на достъп до лична помощ, спиране на бюджетните съкращения в областта и закриване на всякакъв вид институции за хора със специфични потребности и връщането им в обществото. Също така едно от основните искания беше хората с увреждания да участват при вземане на решения в областта. „Нищо за нас, без нас!”
Единственото нещо, оставило неприятно впечатление в мен е срещата с родните евродепутати. Имах много по-големи очаквания от тази среща, но уви. На срещата присъстваха само трима евродепутати, но основният проблем не бе това. Онова, което възмути цялата група – бе арогантното поведение и опитите на някои от родните европарламентаристи да ни покажат, че не сме желани на тази среща и нямат време за нас. Имах усещането за стена между нас и евродепутатите. Дойде момент, когато започнах да мисля дали не говорим на два различни езика. Трудно ще забравя учудването на „любезните домакини”, когато поисках да кажа нещо, явно никой не го очакваше. Така лично аз си тръгнах от тази среща ядосана и със свито сърце, въпреки пожеланието на един от депутатите да бъда повече оптимист.
Една от последните срещи, на които присъстваха участниците в похода бе с представители на европейската мрежа за независим живот и членовете на интергрупата по уврежданията към Европейския парламент. Това е група, в която участват евродепутати ангажирани с проблемите на хората с увреждания и политиките в областта на уврежданията. В тази група не се взема под внимание нито националната, нито партийната принадлежност. България няма представител в тази група. Защо ли?! За разлика от българските си колеги – евродепутати, членовете на интергрупата показаха нормално отношение към хората с увреждания, отишли на срещата. Най-коментирани бяха орязванията на бюджетните средства за лична помощ заради кризата.
На тази среща чух още една история, показателна за това, че пред човешкият дух не съществуват пречки и той може да прави чудеса. Историята на Фрея – исландката, сбъднала най-голямата си мечта, въпреки сериозните си увреждания. Преди пет години тя решава да завърши университет. Води война за правата си с институциите, казващи й че човек като нея не би могъл да учи. В крайна сметка получава лична помощ и животът й корено се променя. Сега тя преподава в университета в Рейкявик. Това е историята, която ме разтърси най-силно. Слушайки си обещах при никакви обстоятелства да не се предавам.
За мен походът на свободата и седмицата в Страсбург ще останат едно незабравимо изживяване. Ако трябва да го опиша с една дума тя ще бъде приключение. През цялото време виждах едни усмихнати, позитивни хора. Имах чувството, че те имат пламък в очите. Невероятно е каква сила имат тези хора. Урокът, който получих от това приключение е урок по борбеност.
Един разказ на лични впечатления със споделени чувства и разсъждения на Александра Иванова – Алекс