Майчинството не е ракетна наука, но все пак трябваше да го науча. Защото, когато дъщеря ми, която има синдром на Даун се роди, първата ми мисъл беше, че не мога да се справя с това, не искам да се справям с него. Сега, когато си спомням, се срамувам страшно много, но е от съществено значение да го преживея отново и да го спомена, за да видя докъде съм стигнала и колко съм пораснала.

Винаги съм била типът човек, който лесно се разочарова от най-глупавите неща – вятъра, който духа по чадъра ми или нестабилна количка за пазаруване в магазина за хранителни стоки. Мислех със сигурност, че ще бъда най-лошата майка, без толерантност към малки истерици или бебета. Но вече бях разговаряла с дъщеря ми чрез ехокардиограми, пренаписани концепции и си мислех, че още преди месеци тя е успяла да се научи да дешифрира неразбираеми думи и жестове. Бях уверена, че нейните желания и нужди са изпълнени. Понякога е трудно да оставам спокойна и съсредоточена, но това е моята сила. Открих, че мога да бъда търпелива.

Дъщеря ми ме накара да преразгледам и да призная вродените си предразсъдъци. Преди усмихвах ли се пренебрежително, когато чуех думата малоумен? Притеснявах ли се дали моят обикновено развиващ се син е в интегрирана класна стая? Правила ли съм преди забележки на някого въз основа на неговата раса или увреждане? Била ли съм снизходителна? Отговорът на всички тези неща е да, но сега съм наясно и работя усилено, за да проверя пристрастията си и да видя минали разлики. Трудно е да поставям име на лошите чувства в себе си и да се уча от тях, но това е моята сила. Аз съм уважителна, мила и по-малко осъдителна.

Не обичам конфликтите. Приемах отговора, който ми се дава без въпроси, не обичам да клатя лодката. Но имаше случаи, свързани с нейните грижи – и медицински, и академични, – където знаех, че отговорът, който ми даваха, не беше в най-добрия й интерес. В тези случаи трябваше да изкопая нужните отговори, без значение колко задънени улици срещах. Имаме нужда от увереност и вяра в себе си, за да преследваме истината. Това е извън моята зона на комфорт, но то е моята сила. Настойчива съм.

Родителството на сина ми е приятно. Той е добър ученик, добър приятел е, решителен и способен. Възпитанието на дъщеря ми е по-трудно. Не защото тя не притежава нито едно от тези качества, а защото околния свят трябва да бъде научен да ги открива у нея. Хората дори и не предполагат, че тя може да ги притежава и ние работим за това. Непрекъснатото говорене и обясняване на нейната стойност – понякога и крещене – може да бъде изтощително, но това е моята сила. Аз съм застъпник.

Всеки ден се изправяме срещу хората, които все още не са научили всички тези неща. Те не признават коя е тя или коя може да стане. Страшно трудно е да предизвиквам вродените мисли на обществото или да си въобразявам, че мога да променя сърцата и умовете на хората, но това е моята сила. Аз съм смела.

Чувствам се много щастлива, че това момиче успя да ме формира в майката, от която тя се нуждае и заслужава. Тези качества винаги ли са били в мен и са чакали само определената ситуация, дадената страст, която да ги запали и превърне в силни страни? Или се промених само заради нея? Не знам! Така или иначе съм благодарна за шанса да стана по-добър човек. Благодарна съм, че съм й майка.

Farah Lyner

Превод – Нина Жишева