Създаването на безопасни и сигурни градски пространства е основна грижа за градските мениджъри, градските планиращи и политическите работници. Безопасността е хлъзгава концепция, която трябва да се поддържа, не на последно място, защото е субективно преживяване. Това включва нашите възприятия за места и спомени, но и норми в обществото за това кой се очаква да използва пространства в града и кой се усеща не на място.

Опитът на хората с увреждания предлага важен поглед върху сложността на градската безопасност, поради разнообразните срещи с пространството, които могат да донесат увреждания. Техният опит показва, че безопасността е променлива концепция. Местата, които градските планиращи могат да смятат за безопасни, всъщност могат да накарат някои хора да се чувстват несигурни; това, което е безопасно за един човек, може да не е за друг.

През последните две години провеждаме проучвания, за да разберем как хората с увреждания в Ирландия – включително хората с увреждания на зрението, слуха и мобилността – усещат градска безопасност и влиянието, което оказва върху ежедневното и пребиваване в различни пространства. Установихме, че въпросите за приобщаването и идеята кой „принадлежи“ в определени пространства са важни и трябва да бъдат разгледани заедно с по-традиционните подходи към безопасността в градовете.

Намаляване на престъпността

Градоустройствените организации често са критикувани, че дават приоритет на „ситуационните реакции“ на градската безопасност. Те се фокусират върху техническото разбиране на градската безопасност като проблем, който трябва да бъде решен. По-голямата видимост на полицията, повече осветление и видеонаблюдение и идеята, че можем да проектираме начини за намаляване на престъпленията в нашите градове, са все примери за ситуационни реакции.

Въпреки че тези инициативи може да имат място, те често се фокусират върху обществената сфера за сметка на по-малките пространства от живота на хората. Те също не отразяват как безопасността или липсата на безопасност се разбира от различни групи жители на града. Няма точно съвпадение между това какво може да каже статистиката на престъпленията за безопасността на даден район и как хората действително изпитват страх и безопасност в дадени области.

Нашето проучване, проведено в три града в Ирландия, разкри, че чувствата за страх и безопасност до голяма степен оформят опита на хората с увреждания от градската им среда. В някои случаи те могат да им попречат да използват различни пространства. Хората идентифицираха редица пространства и места в града, където се чувстват несигурни. Те включват обществени пространства като транспортни центрове, барове и нощни клубове, търговски центрове и безлюдни пространства.

Много от хората, с които разговаряхме, бяха разработили стратегии, които да им помогнат да се чувстват в безопасност.

Присъствието на хора, които не познават или са им се доверили, тълпите и непристъпността на изградената среда може да накарат хората да се чувстват уязвими в тези пространства. В някои случаи отсъствието на хора допринася за чувството на несигурност. Други описаха, че се чувстват по-притеснени в домовете си. Това се дължи на изолация, лош дизайн и местоположение на жилищата, а в някои случаи и на домашно насилие.

Промяна на мисленето на хората

Ключовото тук е как хората интерпретират пространствата по отношение на страх и безопасност. Пространствата не бяха определени като безопасни или опасни. Небезопасното пространство за един човек може да бъде убежище на друг. Нито можем да кажем, че хората с увреждания са група, която се чувства по своята същност застрашена. Хората, с които говорихме, описваха страха и безопасността в резултат на редица различни фактори, които се събират в определени часове и места.

Един човек със зрителни увреждания, например, е описал чувството на страх в помещения, които другите биха могли да считат за безопасни. Той си припомни инцидент, когато, пресичайки пътя в градско пространство посред бял ден, концентрацията му била разсеяна от група млади хора, които многократно го дразнели и му крещели, че не трябва да пресича, използвайки белия бастун.

Много хора са разработили стратегии и процедури, за да гарантират, че се чувстват сигурни в различни пространства. Това включва използване на научени транспортни маршрути, излизане в определени часове на деня и само посещение на места, които добре познават и ги намират за приятелски. Тези места включват ресторанти и специфични магазини, където персоналът ги познава или полага усилия да задоволи нуждите им. Други хора излизат само придружени от някого или използват специфични технологии, когато са навън. Това включва мобилни телефони, но също така – в случаите, когато хората са били обект на враждебност – носенето на телесни камери като възпиращо средство.

Грижата за безопасността в градоустройственото планиране и политиката е по-сложно, отколкото ситуативните отговори могат да направят. Предоставянето на рампа за инвалидни колички в сграда или по-добро осветление може наистина да помогне за създаването на по-приветливи, по-безопасни градове. Но също толкова важно е стратегиите за градска безопасност да отговарят на въпроси за приобщаване и справедливост, като се занимават с нагласите, които могат да изключат хората с увреждания от пространствата на техните местни общности.

Работата на благотворителната организация „I Am Me“, базирана в Шотландия, е пример за  престъпление от омразата заради увреждането. Организацията работи за предизвикване на дискриминационно отношение към уврежданията в училищата, като същевременно насърчава доставчиците на услуги и предприятията в местните общности да се регистрират като безопасни пространства в случай, че човек с увреждане се почувства под заплаха, когато е навън и наблизо.

Безопасността в градовете е свързана както с промяната на социалните отношения, така и с техническите поправки. Опитът на хората с увреждания ни показва, че само чрез предизвикателни предположения кой има право да обитава градско пространство, можем да създадем по-приобщаващи, справедливи и по-безопасни общества.

Клер Едуардс, преподавател по социална политика и директор на ISS21 (Институт за социални науки в 21 век), Университетски колеж Корк

Превод – Нина Жишева