На 12 януари тази година се е състояло поредното заседание на НСИХУ със скромен дневен ред от… две точки, в това число и обичайното „разни“. т.е. точката е една:  обсъждане на Проект на План за действие за изnълнение на дългосрочната стратегия за заетост на хората с увреждания 2011-2020 г. за nериода 2012- 2013 г. ;

Вниматело зачитам протокола от заседанието. Не защото очаквам да попадна на мъдри решения, а защото търся онази причина, която е накарала другарите дами и господа в НСИХУ да проведат поредното си заседание при дълбока тайнственост. Всъщност тази тайнственост е присъща за Съвета в цялата му дейност. А иначе, какво е Съветът? Орган, призван да бди над правата и интересите на хората с увреждания, когато правителството взема политически решения. Тук е важно да направя едно уточнение: моля, „орган“ да не се бърка с част от човешкото тяло (че може и да не е най-лицеприятната!), защото смисълът му е да бъде цялото тяло – организации на и за хора с увреждания, висши чиновници от всички ведомства, синдикати, работодатели, общини. Не можа да проумея защо тези хора в „органа“ предпочитат дълбоката конспирация, когато изпълняват благородна мисия. За съжаление, това ми усещане остана и докато четях протокола. Имах чувството, че пред мен стои документ от провеждане на поредната явка на партийно-профсъюзни деятели, ятаците им и великият другар-командир на групата. Имаше стегнати доклади, реплики, които звучаха с бодростта на фразата „рапорт даден“, аплодисменти за командира колчем си отвори устата да проговори.

Толкоз по атмосферата, а сега по същество. Другарите дами и господа, след като стихнаха бурните ръкопляскания по случай приетото решение на Министерски съвет за ратифициране на Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, новина, изречена от устата на министър Тотю Младенов, обсъдиха въпросния Проект за План за действие за изпълнение на дългосрочната стратегия за заетост на хората с увреждания 2011-2020 г. за периода 2012-2013 г. Другарката госпожа Кърковска се самопорица, тъй като Агенцията за хората с увреждания е направила непростимата грешка да пропусне да включи в състава си такава важна за делото институция като МВР. Не можах разбера с какво МВР би било толкова важно за дейността на АХУ, но пепелта по главата на другарката Кърковска ме убеди, че явно те си знаят добре работата. Продължих нататък. Отговорните другари дами и господа обсъждаха начините, по които да се осигури работа на милите хора с увреждания в България. Те бяха дотолкова загрижени за нещастните хорица, че най-умната мисъл, до която бяха успели да стигнат, бе, че на такива хора ще е най-добре да им бъде осигурена „защитена заетост“. Говореха и за „подкрепена“ заетост, но най-вече обсъждаха дистанционната и надомната работа. Отново! Отново оная така добре позната надомна работа, само че този път не споменаваха лепене на пликчета, изрязване на етикети и другите така познати сложни за изпълнение дейности.

Представителите на синдикатите се опитаха плахо да споменат достъпността на транспорта, архитектурата и работните места, което тъкмо бе на път да ме разведри, когато в устата ми загорча, след като прозрях скритите им помисли, прочитайки причините за тяхната намеса. Цитирам: „Включването на експерти на синдикатите би било полезно по дейностите от мерките по т. IV „Осигуряване на трудово посредничество“, т. V ,,Осигуряване на помощни средства, приспособления и съоръжения и медицински изделия” и т. VІ „Осигуряване на адекватна нормативна среда”, особено що касае цялостния преглед и анализ на нормативната уредба, свързана със заетосrга на хората с увреждания, преглед на добри европейски законодателни решения и практики и съвместно разработване на промени в българското законодателство в тази област.“ – край на цитата. Защо пък синдикатите да не си уредят свои хора на работа и в тази област?! Другарите господа дори споделиха и задоволството си, че надомната работа, наречена с модерния термин „дистанционна трудова заетост“ вече е включена в Кодекса на труда, уж за да бъдат защитени по-добре правата на увредените трудещи се.

Господин Христо Гагов, инженер от ССИ (Съюз за стопанска инициатива) плахо припомни европейските изисквания за интегрирана заетост, но аз лично останах с усещането, че или той не викаше достатъчно силно, или другарите дами и господа просто не обърнаха внимание на думите му и продължиха нататък със славословия и аплодисменти, само при споменаването на „новите видове заетост“ от типа „надомна“ и „дистанционна“ работа. Така ми се прииска аз да бях сред присъстващите, за да ги открехна, че на нас тези нови видове са ни отдавна познати и вече не ги искаме. Без значение колко са подкрепени и защитени. Но….Националният съвет, съставен от национално представителни организации на и за хора с увреждания бе там и от него се очакваше да защити интересите ни. Да, ама не! Другарят Коралски явно имаше за цел да успокоява страстите, защото есенцията на неговите изказвания се изчерпваше само с фрази от рода „другари, нека да не бързаме, да изчакаме, да видим как ще тръгнат работите“, които на мен ми прозвучаха като „накъде сте се юрнали бе, хора? Я си кротувайте, така си е хубавко да си седим на топличко в нашата си кочинка. Какви европейски изисквания, какви пет лева!“. Като един същински мъдър партиен секретар. Дотолкова спокойно и мъдро, че моето богато въорбажение си го представих как  посмуква от наргилето, полегнал върху атлазени дебели тюфлеци.

Противно на Минчовото великомъдро спокойствие, другарката госпожа Веска Събева, като една истинска профсъюзна ръководителка, френетично подскачаше и енергично подсещаше всяко решение да се документира, за да има ред, разбира се и от време на време, сякаш за да не забрави най-важното, споменаваше думичките средства и финанси. И на фона на цялата тази усилена и мъдра дейност, присъстващите избухваха в бурни аплодисменти, винаги когато другарят господин министър обсибваше събралото се множество с богоравното си слово. Представих си как трепетни от вълнение ръце гласуват с пълно мнозинство решението Планът да бъде приет. Главната буква не е случайна. J

След това прочетох нещо, което направо ме вцепени! За онези, които не знаят, на сляпо-глух човек в Република България се отпускат 10 часа годишно за интерпретатори-придружители! Така както и на хора с всякакви други увреждания – физически и сензорни. Представяте ли си? Десет часа на година! Предполагам всеки може да си представи какво представлява живеенето с такова увреждане – не виждаш и не чуваш! Целогодишно, не по няколко часа в годината. И наглостта на тези хора бе да обсъждат не скудоумието на подобно решение като цяло и по принцип , а ниската ставка – 5 лв. на час; искали да стане 8, пък часовете – колкото, толкова! Е, според мен, тук е мястото просто да избягам далече в гората и да изкрещя с цяло гърло „Боже, пази ни от нашите национално представителни!“, ама толкова силно, че да заглуша всичките им аплодисменти, да се върна обратно и да си дам сметка каква тежка борба ни чака.  

Протокола от заседанието на НСИХУ може да намерите тук.