Прочетох доклада на Венелин Стойчев „РЕИНСТИТУЦИОНАЛИЗИРАЩА „ДЕИНСТИТУЦИОНАЛИЗАЦИЯ”“ http://cil.bg/userfiles/DIK_final.pdf и нещо в гърлото ме стегна. Много добре съзнавам, че това не е нищо друго освен една дълбока емоционална реакция, която никак и никому не е полезна. А, за да се промени положението в сферата на уврежданията в България, трябва да се вършат най-вече полезни неща. Да, обаче буцата в гърлото не спира да ме души. Явно приемам нещата много по човешки, много майчински. Явно на моята натура й е трудно да приеме, че е възможно дори и едно единствено дете да бъде затрупано под толкова много параграфи, закони, банкноти, финансови интереси, под планини от бездушие. А ние говорим за хиляди! Може би не съм добър професионалист…
Тежък доклад, тъжен! Признавам си, не можах да го прочета наведнъж. На няколко пъти спирах. Имах нужда да поема въздух, да се опипам навсякъде, за да потвърдя за себе си дали все още съм човешко същество, след като и аз съм една от ония, които с действието или бездействието си, сме допуснали да има хора, затворени някъде пряко волята им, без да са извършили никакво зло… ако не броим дързостта им да се родят с или да придобият някакво увреждане. Още повече, когато става въпрос за деца.
Държава, общини, предприемачи, социални работници бавно се скупчват в съзнанието ми, докато не оформят злокобната огромна снага на Системата, която хищно се оглежда, събира де що види дребни, беззащитни и слаби човечета, сграбчва ги в могъщата си лапа и ги запокитва в златни клетки, за да … мислите, че има намерението да си ги хапне? О, не! Злата вещица Системата е хитра! Тези беззащитните и слабите, у тях няма нищо питателно, дори и със сос Холандез да ги полееш. Те, тия малките, отритнатите, кривите и различните сами по себе си не представляват никакъв интерес за Системата, но имат едно магично свойство – привличат пари! И то големи пари! Левчетата сякаш сами се лепят по тях – къде от европейска програма, къде от две, къде от някой добричък фонд. А и Системата, и предприемачите, и общините, и държавата – всички обичат парите. На кого му пука за ония, малките?! Те нали са нахранени, облечени, че и лаптопи са им осигурили! Освен това си имат и защитници. Едни такива прекрасни, светли, накичени със златни брони, затъкнали лъскави мечове. По-лъскави даже и от Ескалибур. Ходят важно наляво, надясно, дрънкат оръжия, надават по някой и друг боен вик и… до тук със застъпничеството на човешките права. Защото Системата-стръвница е намерила цаката и на тия „рицари“ – извади по някоя и друга банкнотна, плюне й отзад и я лепне, ама не къде да е, ами на устата. Иди после, защитавай човешки права с уста, залепена с пари. Е, не става!
А, тия дребните, с правата, също както в оная тъжна приказка, в която, щом като сестричето заплаче, от очите му започвали да падат бисери, просто си остават да си седят на парцалките, да са благодарни и да мируват. Голяма работа, че „…ние искаме да отидем някъде, а те казват, че не може. Или пък идват от пазар с три големи торби с ядене и ни казват: „Хайде, миличко, вие да излезете от стаята, защото имаме да си говорим.” И после се заключват вътре, почва голямото ядене и си изнасят за вкъщи, каквото остане…“ А и всичко е толкова законно!
Какво повече могат да искат? А и да искат, … „колко им е гласчето!“…
Как е възможно в такава държава някои хора да си лягат и да заспиват спокойно…