Знае се, че месец декември е купонджийски. Всички започват да празнуват още от рано. Щом се палне елхичката и се започва партито. Няма лошо! Ще припомня, че Столична община дори го запразни още от ноември и обяви 12-ти ноември за 3-ти декември, че и концертче си спретна.

Е, и нашите хора от НСИХУ не устискаха на изкушението да празнуват. И ден дори си избраха – 3-ти декември, Международния ден на хората с увреждания. Събраха се в зала №2 на МС и започнаха да си дърпат поздравителни слова и речи. Ми, прави са си хората,  ако те не се похвалят сами, няма да има кой и „бау“ да им каже. Изобщо няма да се учудя, ако в някоя от следващите Европейски години по нещо си, свързано с хората с увреждания, Министерски съвет издаде указ, с който да обяви трети декември за професионален празник на инвалида. А и защо не, питам аз. Толкова много програми за трудова заетост са ни приготвили, толкова много са направили за изминалата 2012 година, че чак срам да те хване, ако случайно си инвалид, който все още не работи и мързелува у дома.

Но,  нека да поразкажа какво прочетох от протокола им, който, между другото всеки заинтригуван би могъл да намери и да прочете сами, ето тук.  Партито не е пищно, напротив – изключително скромно и стегнато. Единствено духът е приповдигнат и тържествен. А и как иначе – скромните труженици никога не празнуват в лукс и блясък.  Те само ни отсипват от меда на своя самоотвержен труд и ни се наслаждават отстрани, гледайки умилено как ние потребяваме и богатеем от ден на ден.

Също като в един жужащ и неуморен кошер – пчелички пърхат с крилца и прелитат насам-натам, тихо отдадени на каузата; търтейчета ги насърчават и скромно отчитат чутовните резултати. Ама всички те го правят толкова тихичко и скромничко, че ако не си организират някое и друго заседание, да си признаят какво правят, човек така и няма да разбере. Но, иначе, резултатите са неподозирано отлични. Самият министър Тотю Младенов го отчита в поздравителното си слово – „Мисля, че измина една доста динамична 2012 година в която се случиха доста позитивни неща в посока интеграция на  хората с  увреждания. Мисля, че  направихме сериозни  стъпки  в  тази  област и успяхме да изпълним това което бяхме заложили като политики.“ Само дето с целия този къртовски и всеотдаен труд за хората с увреждания не е направено нищо. Този който е намазал, са както винаги,  общините. Е, ще скочите вие сега и ще ми се накарате, че извъртам нещата. Ами, вижте си сами, какво споделя самият най-главен на кошера, господин министърът – „Както  и  с  програмите   за  заетост,  така  и програмите за лични асистенти, вие виждате, че основни бенефициенти най-вече по оперативната програма  са общините, тъй-като те са най-близо до хората, най-близо до проблемите, познават нуждите на хората и по този начин се прави една добра социална политика.“!!! Ама как умно са се ориентирали само, а – към общините! Че кой да стои по-близо до нас, от общините?! Съзнавате ли, приятели, сега колко сме благословени да си имаме общини? А и НСИХУ, да разбере по-най-точния начин от какво имаме нужда… просто да ни завиди човек. Ето, затова хората имат право да празнуват на трети декември, имат право този ден да им стане професионален ден. Ние и вие не знаем, не усещаме дори, но те не само се трудят, но и плачат! Да бе, плачат! Как защо и за кого? За нас плачат! Защото ни бил труден животът, за това плачат. Та от протокола става видно, че на госпожа Диана Инджова само дето очите не са изтекли от плач. Добре, че и крайгълен камък си имат, та да си полегнат на него и да си плачат, плачат, плачат… докато някой министър не ги сапикяса и не му трепне сърцето. Ето, вижте сами, как ридае сърцето на госпожа Инджова: „Не беше никак лесно да се водят битките за образователните ни инициативи, много се радваме, че социалното министерство е един крайъгълен камък, мястото където обикновено всички наши организации идват и изплакват мъката си и се опитват да намерят във ваше лице подкрепа, за да може някой друг министър или министерство да разбере защо е важно да се направи нещо.“ Ох, завалийките! Скъса ми се душата, чак.

Но пък от друга страна, през сълзи и сополи, те все пак продължават геройски да водят битките си за нас. Всички заедно „…всички колеги, които се събират всяка седмица, някоя организация е водеща, другата пише, третата прави нещо, четвъртата подготвя писмата…“ творят нашия живот. Осъзнаваме ли ние колко труд отива на над 20 организации да сътворят едно писмо! Сами виждате дълбокото откровение на госпожа Диана Инджова. Не знам за вас, но на мен направо ми идва да си посипя главата с пепел и имам опасение, че от днес започвам да живея с чувството на вина заради своето увреждане. Но бързо ми минава. Само след няколко реда от протокола виждам, че плодовете на техния труд все пак са достатъчно видими, че да бъдат забелязани чак и в Америка. „Съвсем скоро един от нашите американски партньори дойде и каза “Колко странно всички хора с увреждания по света са супер тъжни, а тук в България имате много хъс и много желание“”. Ама, как моля ви се! Как да бъдем тъжни и унили като американците, след като ние тук си имаме НСИХУ, който да бди и да плаче за нас, а те си нямат. Ооо, не мога да не спомена накрая и апотеоза на това забележително заседание, а именно „красивата картина  на един от най-известните ансамбли в България“, хора, на които аз лично се възхищавам и дълбоко уважавам, но госпожа Инджова, незнайно защо е видяла като хора с „ много тежки увреждания и въпреки всичко да си супер щастлив, че може да направиш нещо за страната си.“

Чак ми се прииска носна кърпа да й дам, да не вземе пак да се разреве.

Госпожо Инджова, не уврежданията са ни тежки и ни съсипват. Ние по принцип сме си обикновени хора. Това, което ни съсипва, са организации и институции като вас и вашия НСИХУ, за които „коректен диалог“ означава „на колене пред правителство и държава“, пък след вас и потоп…както е казал Нерон…а знаем какво е причинил той на своите.