„Не искаме да сме отличници по всичко. Нека училището ни даде това, което ни е нужно!”

Ученици, родители, учители и експерти се събрахме заедно в Деня на будителите във 2 АЕГ „Томас Джеферсън”, за да помислим заедно дали българското училище подготвя децата за живота. Не говорим за витринката със златните медали или гордите архиви на шестиците. А за бъдещето, което нашите деца имат след едно десетилетие тежък труд и много стрес в училище.

Разделихме се на две групи – децата и възрастните. Експериментът протичаше в две отделни зали. Всяка група трябваше да напише върху листове с малки човечета какво дава училището на децата съответно в главата, сърцето и ръцете. След това как го дава и накрая – а какво трябва да дава. Рисувам дословно картинката на децата:

В главата: понякога съм Буден; Заспивам; Умирам.
В зоната на сърцето сложиха „Насилствено приспособяване”.
А в обсега на ръцете написаха „редки и непълни практически упражнения”.

Простичко, но много вярно. Ако имате ученици сигурно сте свидетел на  вялата му и изморена физиономия, когато си идва от училище, стреснатото сърчице и липсата на елементарни умения като това да попълни един формуляр, например.  Заговорихме си честно за причините, породили симптома в главата „заспивам, умирам”.


Българското училище прилича на онези прословути задачи по математика с басейна, който се пълни за единица време. В главите на децата трябва да се излее някакво количество информация и в рамките на срока да се възпроизведе няколо пъти максимално точно. Нашите деца продължават да пълнят басейни, но така и не се научават да плуват в тях. Този модел не ги учи да мислят логично, да разбират какво правят, да извеждат сами дефиниции, да говорят със „свои думи”.


Образователната ни система изпълнява норматив наречен със странното съкращение ДОИ /май се разшифрова като държавни образователни изисквания/. Това явно е някакъв обем от знания, които децата като истински многобойци на спартакиада трябва да покрият като норматив. Оттам идват думичките в главата – буден, после – заспивам. И накрая – умирам! Защо ни е нужно всичко това, казаха децата. Не искаме да сме отличници по всичко! Искаме да взимаме от училището и учителите това, което на нас ни трябва. Искаме да имаме думата. Децата искат коренна промяна на модела – от запаметяване и възпроизвеждане – към творчество и анализ. Защо трябва 8 години да учим пишем един и същи тип съчинение, попита едно момче – Ботев се родил, Ботев – революционер, Ботев – разстрел. Един вид – увод, изложение и заключение. Защо не пишем пиеси, поеми, есета?

Учебниците също бяха подложени на унищожителна критика и от двата „тима”.  Училищен психолог, едновременно и майка на четвъртокласничка,  цитира тест по „Човекът и обществото”, където на въпроса „От какво зависи професията на човека?” верният отговор е: От местоположението!”  Очевиден факт е, че някои от българските учебници продължават да живеят в родовообщиния строй, тъй както дърварите в планината, рибарите на морето, а земеделците – в полето.

Стигаме до сърцето – и думичките „насилствено приспособяване”. Това „насилствено” много ме измъчи с точността си. Насилието продължава да е съществена част от училищната среда, колкото и да се опитваме да го маскираме. Колкото и да се опитваме да го пробутаме в частта на хиперактивните и неуважаващи институцията деца. Самата училищна система е насилствена и тя генерира подобни реакции в децата. Как го доказахме ние – като просто уравнение без неизвестни. Цялата среда в училище е санкционираща и отчуждаваща. Децата са вечно с гръб едно към друго и винаги под подозрение – че преписват, не слушат, не внимават, не са си издухали носа. Тестовете валят като круши есенно време и ниските резултати не са повод за преговор, а за нов тест. Ученикът трябва да се срамува, ако не е дал точен отговор. Хайде ако учители четат това да си признаят честно колко честа е педагогическата думичка „Засрами се”!. Това е и поводът, когато български ученици са на  международен форум да си мълчат и да умират от срам, че ще сбъркат. Тази точна забележка беше на Надя Шабани /Държавна агенция за закрила на детето/ и е абсолютно вярна.  „Не мисли, ами дай отговор!” е не просто учителски бисер, а оста около която се върти  системата.

Какво ви дава българското образование в ръцете? Трета част от дългия въпрос  готви ли училището за живота. „Диплома”, директно отговори едно от момичетата. И следва логичният въпрос къде точно да я сложим. „Малко е обидно да ни обясняват как се правят сандвичи и се сгъват лястовички по шаблон от учебника” – продължиха децата. Практическите умения и сръчности със сигурност не са кърпичка, избродирана с бод кръстчета и пирографиран салфетник. Съвременния свят отдавна се нуждае от по-различни опитности – как се води кореспонденция, как да кандидатстваме за работа. Как да бъдем граждани – може би най-важното ни знание и умение.  За сексуалността и любовта пък – да не говорим. Имаше щастливи родители, че в училището на тяхното дете показват как се слага презерватив. А говорят ли и за това как да изберем първия си сексуален партньор, как да изживеем първата си любов или разочарование? Или важното е – каквото и да правите – с презерватив! Много са ни средни вековете на мислене, наистина.

Може би най-важният извод за всички нас бе, че сегашната образователна система е много погълната сама от себе си и изпуска най-важното ДЕЦАТА. Нека мислим за тези главички, сърчица и ръчички, които сядат на чина от първия учебен ден. Те са индивидуалности и слънчица. Да обърнем погледа към тях и тяхната индивидуалност. Да не ги смачкваме и унифицираме. Панелите и в кварталите, и в мисленето са грозни. Нека не се срамуват, когато не знаят. Нека отговарят с радост и споделят уверено мислите си. И нека ни изправят по-често на дъската. Нас възрастните. Има какво да научим. Аз лично благодаря за този МНОГО ОТКРИТ УРОК.