На 21 март за пореден път хора с увреждания поставиха въпроса КАК МОЖЕ ДА ИМА АКТИВНО СОЦИАЛНО ВКЛЮЧВАНЕ, АКО ЧОВЕКЪТ Е ТЕЛЕСНО ЗАВИСИМ ПОРАДИ УВРЕЖДАНЕ. Този въпрос прозвуча в залата за пресконференции на  София-прес, където ЦНЖ информира журналисти за внесена в Комисията за защита от дискриминация жалба срещу миналогодишните промени в Наредбата на Столична община за предоставяне на социалната услуга „Асистент за независим живот“. Лично аз бих ги нарекла БЕЗУМНИ, а чиновниците, които са ги измислили, лениви бюрократи, които не са посмели да си размърдат поне някоя и друга мозъчна клетка, да не говорим за някоя по-голяма част от тялото си, за да свършат добра работа.

На пресконференцията присъстваха журналисти, представители на централни и не толкова централни, но следени от публиката, медии. Присъстваха и хора с увреждания, засегнати от Наредбата. Както всяка една пресконференция, така и тази бе открита, задаваха се въпроси, изслушваха се покъртителни лични истории, хората изплакаха, за кой ли път, болката си от недостойното и потиснато положение, в което този документ ги поставя. Вярвам, забелязали сте прилагателното „засегнати“, което използвах малко по-горе, за да обясня състоянието, в което стотици софиянци са поставени. Да, тази Наредба ЗАСЯГА хората с увреждания! Не им помага, не ги улеснява, не спомага за тяхното приобщаване към обществото, не им дава инструмента, с който да успеят да компенсират всичко, което увреждането им е отнело или намалило.

Не че друг път не съм чувала личните истории на много от приятелите и колегите си с увреждания. Напротив, хиляди пъти сме дискутирали, възмущавали сме се. Този път обаче беше различно. Това, което този път ме впечатли, бе фактът, че гласовете на хората трепереха. Но не от тъжна емоция, не от сълзи в гърлото. В залата прозвучаха гняв и обида. Което, всъщност е напълно нормално – такъв безумен и бездарен документ би разгневил всеки. Особено засегнатите от него. И как може да не бъде гневна майката с увреждане, която трябва да обещава всяка вечер на своето прекрасно и обичано първолаче, че няма да позволи някой да й го отнеме, за да го прати при приемно семейство, тъй единственият майчин „грях“ е увреждането, а според „гениалният шедьовър“ на общината, това семейство няма право да получи асистент. Благодарен или гневен трябваше да бъде онзи волен и горд мъж, когото точковата система на Наредбата принуждава да развие нови умения – да пазарува веднъж месечно (само толкова време могат да му посветят приятелите), да не се мести повече от веднъж дневно от количката на леглото или обратно… не разказа за това как е успял да регулира нормалните си физиологични нужди, за да попаднат в синхрон с тези на приятелите.

Силата на тази пресконференция бяха железните, не, стоманените аргументи, които чуха и видяха журналистите. Убедена съм, че с това събитие  успяхме да разтревожим човеците у тях. Надявам се да разтревожим и обществото. Пожелавам си този път на Общината да й стане ясно, че така повече не бива и не може. Трябва да бъдем чути, Наредбата да бъде преработена, средствата, които се отпускат за тази цел, да бъдат разпределени и похарчени по точния и адекватен начин. И щом хората, от които зависи разработването, менажирането и администрирането на качествена и работеща, адекватна Наредба, не могат да се справят, не са достатъчно квалифицирани за тази работа или просто ги мързи, то тогава да си идат. Защо да се харчат на вятъра пари за заплати за чиновници, чиято квалификация явно е за другаде. И това си го пожелавам, на себе си и на всичките си приятели с увреждания от София.  А аз съм като децата – пожелая ли си нещо, преследвам постигането му. Няма да спрем до тук, нали?