Миналата седмица по време на седмичната ми сесия аз и моя терапевт, с когото се срещам редовно от близо две години, влязохме в дискусия за моите постижения. Този разговор се превърна в диалог, в който изразих недоволство от факта, че не се движа напред по начин, който е в съответствие с моите собствени очаквания към мен, както в професионален, така и в личен план. Споделих, че се чувствам така, сякаш съм работила твърде много в продължение на много години, но така и не постигах нищо, от което да остана доволна.

С по-малко думи – ужасена бях, че не успях.

Въпреки всичките ми постижения, всичките ми признания и всичко, което съм преодоляла, не можах да се отърся от усещането, че провалът и разочарованието са на хоризонта. Ще ви спестя детайлите, защото те всъщност не са уместни, важното е, че това усещане за предстоящ провал и неадекватност ми беше чуждо, неочаквано и безпрецедентно за мен. В моите очи по онова време никога не бях се проваляла в нищо през целия си живот.

И тогава моят терапевт каза, както често го прави, нещо, което спира саморазрушителната ми дейност и ми пречи да се изгубвам в нейните отломки.

Небрежно и без да нарушава ритъма на разговора, той каза:

„През последните 24 години ти винаги си била пълен провал.“

Каквооо!? Моят собствен терапевт просто ме нарече провал?

През последните две години той и аз бяхме установили доста здрави и добри отношения. Така че знаех, че не ме нарича провал, просто за да бъде груб. Знаех, че зад това твърдение има по-дълбок смисъл.

„За последните твои 24 години ти си един провал“, повтори той. „Просто винаги си избирала какво да правиш и какво да не правиш в живота си, така че да не е нужно да почувстваш какво е да се провалиш. Но ти се проваляш в нещата през целия си живот.“

Цял живот не успявам.

И той не грешеше. Бях ужасена в повечето спортове, които играех, докато растях, така че въпреки че им се наслаждавах, се отказах, защото не бях „най-добрата“. Не съм добра в математиката, затова избрах специалност в колежа и курсове, които бяха в спектъра на моите интереси, като учех възможно най-малко математика. Понякога дори се противопоставях на собственото си лечение, тъй като се страхувах да не би да успея да се възстановя.

Имаше безброй други примери за моменти, когато можех да направя нещо или да опитам нещо, но не, просто защото не бях абсолютно сигурна в успеха си. Тази несигурност около собствения ми успех и дълбокия ми страх да не се проваля (или по-лошо, да успея по стандартите на други хора, но не и от моите собствени) ме държаха като в капан в малка кутия. Бях успешна, но също така не си давах шанс да не бъда.

Този страх от провал и моята объркана представа какво означава да се проваля, станаха толкова всеобхватни, че дори не го виждах вече ясно. Мислех, че никога не съм се провалял в нищо в живота си преди.

Но в действителност се провалям през целия си живот. Цял живот се провалям.

Ах, колко прекрасно обвинение ми отправи моят терапевт!

Обмислям този разговор вече близо седмица. Това отвори очите ми за част от моята личност, която не съм била готова да проуча напълно. Аз бих могла да бъда и победител, и провал, мога дори да бъда и двете едновременно. Всъщност вече много години аз съм и двете.

Моят терапевт ме нарече провал и това беше едно от най-вдъхновяващите неща, които някога някой ми е казвал.

Габриел Ферара

Превод – Нина Жишева