Аз и хората като мен, хората с увреждания в България, живеем в един свят, паралелен на света на останалите българи. Уж се движим по едни и същи траектории, но нашите пътища спират до първия бордюр, до първата тясна врата. Защото средата около нас е построена и създадена за стандартни хора – около метър и осемдесет високи, млади, физически здрави, десноръки, виждащи и чуващи, способни да произнасят човешка реч. Всичко останало е аут. Аз и другите българи с увреждания също сме аут. И всички, незнайно защо, са приели, че проблемът бил у нас. Наша била вината, че не се вписваме в стандартния свят. Необходимо било ние да се пригодим към средата. Е, аз не съм съгласна с това! Никой от света на стандартните не се пригажда към средата, а пригажда средата към нуждите си – строи стълбища, асансьори, подлези и надлези, прави вратите си метър и осемдесет високи. Изгражда пътища, мостове, преодолява разстоянията с най-различни превозни средства. Дори и за лифтове за преодоляване на разликата в нивата се е сетил. Изобщо, всичко си е направено, подредено и нагласено както на стандартния човек му харесва. Трябва да има и термин, според мен – Хомо Стандартенс! И така, нашият Хомо Старндартенс си живее в своя си удобен и уютен свят и изобщо не иска да бъде безпокоен с дребни факти, като този, че има едни други хора, за които неговия свят е недружелюбен и неудобен. Дори враждебен. Тези други хора излизат от удобния стандарт – по-високи са, по-ниски са, по-възрастни са, по-нездрави физически са, някои дори имат увреждания, ползват лявата си ръка, недовиждат, недочуват. Остават те извън комфорта, захвърлени извън границите на общото живеене. Принудени са да съществуват в среда, в която трудно или изобщо не се справят, или просто не излизат от домовете си, понякога за цял един човешки живот. По този начин вече са се обособили два свята – Светът на Хомо Стандартенс и Светът на Хомо Различенс. И всеки обитава своя си свят без почти никакви допирни точки. Хомо Стандартент не се замисля, Хомо Различенс не може да се пребори за равнопоставеност, именно защото светът е недостъпен и той не може да влезе в него. А точно в този свят се решават политиките и се вземат важните решения. Не може да се бори за правото си на достъп, защото достъпът го няма и няма достъп, защото никой не се бори за него. Порочното колело на абсурда!

Аз също принадлежа на паралелния свят, защото и аз съм от рода Хомо Различенс. Всяко стъпало, по-високо от 10 сантиметра, автоматично ме изхвърля обратно в моята Вселена. И аз често си седя в нея и тихичко си тъгувам, защото знам, че изолацията ми не е заслужена, нямам вина за различието си. Разхождам се по улиците с приятели, но не мога да вляза в техните кафенета и бирарии, в театрите и кината им, тъй като, като цяло, между мен и техните заведения винаги стои поне по едно стъпало. Такъв е моят свят – с един бордюр по-нисък от вашия. От ниското, където съм закотвена, вашият свят наистина ми изглежда изключително враждебен и недружелюбен, огромен и надвесен зловещо над мен. А аз имам нужда от него, защото там е всичко, необходимо за живеене и забавления, за опазване на здравето, за образование, за осигуряване на ежедневието. Аз клеча като улично куче встрани от бордюра ви и колите ви фучат край мен. Аз клеча и пред много други места, където вие си влизате като у дома си, без никакво замисляне. И зъзна! Не, не зъзна от мразовитото време. Зъзна от студа в обществото, което допуска хората като мен да се чувстват като улични кучета, на които навсякъде отказват достъп.

Със сигурност вече много от вас са се попитали „Тази пък какво иска? Светът й бил крив! Светът е свят, хората си имат проблеми, бързат, гонят графици и цели. За какъв свят мрънка?! Измишльотини, които е невъзможно да се постигнат!“

Нека да ви разкажа за този свят. Има го! Виждала съм го! Виждала съм го, когато съм пътувала до другата част на Земята, до оная част, в която човешкото същество се уважава, независимо от всичко. Там автобусът спира точно пред мен и инвалидната ми количка, водачът без подканяне пуска рампата. Аз се качвам и, ако за миг се затрудня, веднага се намира услужлива ръка, която помага. Дори не забелязваш човека, просто някой е помогнал. Там на всяка пешеходна пътека тротоарите са скосени и от двете страни. Там всички врати са достатъчно високи и широки, за да осигурят и моя достъп вътре. Всяка сграда е обезпечена с място, където има достъп за хора с увреждания. Тротоарите са гладки, не личи къде са уличните шахти. В оная част на Земята има дори спортни съоръжение – фитнес зали, които са напълно достъпни, като е осигурен достъп и до самите уреди и басейни в залите. Плажовете са достъпни, морето е достъпно! В един хотел в една такава част от другата Земя се оказа, че в апартамента, за който имахме резервация,  банята не беше пригодена за хора с увреждания. Помолиха ни да изчакаме половин час, за да поправят пропуска си. През целия ни престой след това все виновно ни гледаха и се извиняваха, че са ни причинили това неудобство. А след ремонта не личеше изобщо, че в тази баня някога е дупчено, къртено и замазвано. В другата Земя междуградските автобуси имат платформи за хора с увреждания. Не ги ползват винаги, но случи ли се да има пътник с необходимост от нея, винаги може да бъде пусната. Влаковете са достъпни! И дори, когато сме били обслужвани по гарите, изобщо не са ни гледали накриво, не са ни се сърдили. Представяте ли си?! Усмихват се любезно и боравят с платформи и рампи. Метрата в другата Земя са достъпни! Ако има някакви технически проблеми, винаги има обезпечен съответния персонал, за да оказва необходимата помощ, докато всички станции се ремонтират, за да се осъществи истински достъп.

И не! Не ми казвайте, че да, нещата в другата Земя са възможни, а тук не са защото….! Просто не ми го казвайте, защото и в другата Земя Вселената на Хомо Стандартенс не е била изначално приятелска, достъпна и прекрасна. Тази Вселена е жилава, не се променя лесно. Но хората с увреждания там не са си оставили магарето в калта, не са се предали, водили са и те своите битки. Техните битки също не са били леки и лесни. Те и сега продължават да се борят. За себе си, за децата си. На това му се казва да водиш битка за живота си.

И, знаете ли какво? Най-прекрасното нещо в цялата тая работа е, че светът, за който аз говоря и се боря, е дружелюбен, красив, прекрасен. В моя свят има място за всички и всички се чувстват уютно и добре приети. И това го видях там, в другата Земя – когато срещнат погледите си, хората се усмихват, разговарят си, разбират се, живеят заедно. По скосенията, направени за хора в инвалидни колички, майките возеха своите бебета. През широките врати, направени за хора с увреждания, минаваха всички. Затова изобщо не мога да ви разбера защо така упорито отказвате да отворите своя свят и за нас, да направите от своята Вселена Хомо Стандартенс едно място, където всички да се чувстваме у дома си. Място,  в което всички да сме не само Хомо Сапиенс, но и Човеци. Да разговаряме, да се усмихваме един на друг, да срещаме погледите си без срам от разделението.

Повече човеци ли се чувствате, когато свивате моя свят до размерите на кълбо, търкалящо се между два бордюра, тясна врата и широко мраморно стълбище?